Поредните прояви на непоносима варварщина със запазената марка на ислямския тероризъм в Пакистан, Париж и Нигерия засилиха конвертируемостта на един противоречив термин по вълните на популизма и политическата коректност. Ислямофобия.
Дума, която предполага ирационален страх от религията на над 1,8 милиона човешки същества и сугестира за расистко отношение към специфичния етнос, възприеман за ядро на вярата.
В светлината на логичната, здравословна и впечатляваща солидарност към френското сатирично издание „Шарли Ебдо" отново влязоха в обращение мрачни представи за границата на свободното изразяване и средновековни съображения за религиозната чувствителност на определена група хора.
Джихадисти избиха 12 души с калашници и викове „Аллах акбар", но в очите на някои анализатори и апологети истинският проблем пак е хипотетичната виктимизация на невинните мюсолмани.
Ключов реторически инструмент в тази извънредно опасна подмяна на реалността е именно концепцията за „ислямофобия".
В много мейнстрийм доклади и репортажи под „ислямофобия" се разбира пакет от предразсъдъци спрямо мюсюлманите. Терминът се появява на френски език още в началото на ХХ век, за да опише лошото отношение на колониални администратори към поданици от мюсюлманския свят. В пост-колониалното съвремие и особено след атаките в Ню Йорк от 9/11 2001-а година, думата се радва на нова циркулация в различен контекст.
Либерални общественици и автори като Реза Аслан, Глен Грийнуолд, както и представители на ислямски тинк-танкове, базирани в Европа и САЩ, постоянно обясняват колко демонизирани, маргинализирани и репресирани в западния капиталистически свят са вярващите в Аллах и как отчаянието тласка някои от тях в прегръдките на екстремистки групировки като „Ал Кайда", „Ислямска държава" и „Боко Харам". Които, разбира се, нямат нищо общо с „религията на мира".
Интересна словесна селекция - „религията на мира". По този начин хиляди протестиращи мюсюлмани по целия свят наричаха исляма, докато палеха датски посолства в опит да отмъстят за серия карикатури на пророка Мохамед от 2006-а година.
Този пръв по рода си и изключително мащабен опит за смачкване на свободата на словото в услуга на една определена вяра демонстрира на света абсурдността на термин като „ислямофобия".
Няма нищо ирационално в това да се страхуваш за здравето и живота си, когато знаеш, че само една рисунка на фикционален пророк може да предизвика наситени с насилие бунтове срещу малка западна демокрация като Дания, която - нека сме честни - не се вписва в образа на империалистически злодей и окупатор на мюсюлмански държави.
Тези хора просто рисуват карикатури. В „Шарли Ебдо" правят същото. Някои от тях вече не.
Защото ги разстреляха с калашници и викове „Аллах акбар". Да зарежем политическата коректност и да го кажем директно - очевидно имаме проблем с една от трите основни авраамически религии.
Колко ирационален бе страхът на писателя Салман Рушди след като официален духовнически лидер в Иран публично издаде фатва срещу него заради обида на вярата и за главата му бе обявена награда?
Нима опасенията на Аян Хирси Али - избягала от ада на ислямизма в Сомалия до Холандия, че животът и е в опасност, защото критикува текстовете в Корана са неоснователни. И то след насилствената смърт на нейния приятел и сподвижник, режисьорът Тео Ван Гог, убит на улицата, в сърцето на Европа, защото разобличи във филм средновековното отношение към жените в мюсюлманския свят.
Рушди, Али и Ван Гог не са расисти, а хуманисти. Но картата на „ислямофобията" се използва срещу тях и други смели защитници на свободата без срам и разум.
„Но Йорк Таймс" и други световни медии отказаха да препечатат карикатурите на „Шарли Ебдо" не заради ирационален страх, а защото бяха съвсем реално уплашени, че ще последват терористични атаки срещу техни кореспонденти в ислямския свят.
Но да се върнем на Реза Аслан. За него „ислямофобията" е полезен неологизъм с всичките си конотации за ментална нестабилност на тези, на които може да се пришие. А това са всички, които са склонни да предложат критика срещу „религията на мира"
Целта на хора като Аслан е скоро да обитаваме свят, в който никой никога не трябва да си позволява да наранява чувствата на мюсюлманите. Защото е фобия и расизъм. Ето това вече е ирационална теза. Нека не забравяме, че авторитетният Реза Аслан публично съобщи как в Турция няма никакви проблеми с правата на жените, които там имали повече свобода и привилегии, отколкото в западния свят.
От другата страна на цивилизационния разлом е авторът на „Моралният пейзаж" и „Краят на вярата" Сам Харис. Той цитира едно от по-крайните определения за „ислямофобията":
„дума, създадена от фашисти и използвана от страхливци за манипулация на глупци".
Според Харис ставаме свидетели на капитулация пред една опасна идеология, мотивираща прекалено много актове на насилие през ХХI век. Той препоръчва никога да не забравяме, че в исляма наистина се призовава да се убиват неверниците и че според редица мащабни социологически проучвания в мюсюлманския свят, стряскащ процент от населението подкрепя самоубийствените атаки срещу невъоръжени карикатуристи, извършили смъртния грях да създадат рисунки.
Харис и бившият ислямист Маджид Наваз са на мнение, че е време за реформация, либерализация и модернизация на мюсюлманската вяра, така както това се е случило с другите две авраамически религии - юдаизма и християнството. Почти никой вече не взима насериозно психопатичните пасажи в Библията. Затова няма и термини като „християнофобия".
Според Харис единственият правилен отговор на атаките срещу „Шарли Ебдо" е обществено обединение и масово препечатване на карикатурите - веднага и от всички световни медии. Самият въпрос за съдържанието на рисунките е обиден и отвратителен. Хора бяха убити заради защитеното си от закона и човешкото развитие право на свободно изразяване. И няма изфабрикувани термини, които да ни попречат да забравим това.
