Хората, които живеят в демокрации, често свързват диктатурата с репресии, нарушения на правата на човека, бедност и вълнения. И наистина, диктатурите са отнели безброй животи - те довеждат до смъртта на 49 млн. руснаци по времето на Йосиф Сталин, както и до гибелта на 3 млн. камбоджанци при Пол Пот.
Като се имат предвид тези статистики, ликвидирането на диктатурите веднъж и завинаги изглежда като оправдана цел.
Дали обаче има вероятност това да се случи в обозримото бъдеще?
Какво позволява на един диктатор да процъфтява и как нещата биха се променили за в бъдеще за тези лидери?
Понятията "диктатор" и "диктатура", естествено, са субективни и обикновено имат негативно звучене.
В научния свят обаче те имат по-измерими и обективни дефиниции.
Според Наташа Езроу, старши лектор в департамента по държавно управление в университета в Есекс, повечето експерти, които изследват диктатурите, започват с проста дефиниция:
"Когато няма смяна във властта на човека на най-висша изпълнителна позиция, това е диктатура", коментира тя.
Това означава, че диктатурата може да е изградена около човек, към който има изграден култ към личността, около една управляваща партия или около контролирана от военните олигархия.
В типичния случай диктатурите - така, както ги възприемат учените - имат и някои други общи черти.
За разлика от монарсите, които произлизат от много малка група хора - обикновено кралско семейство - диктаторите се избират от голям дял от населението.
Тяхната печеливша коалиция е много малка и те също разчитат на относително малко хора да ги удържат на власт.
За сравнение, във Великобритания, съотношението на печелившата коалиция към електората обикновено е към 25%, а в САЩ обикновено е над 30%.
В някои държави, броят хора, които имат реално влияние върху решението кой да е на власт, е много малък - около дузина, до няколкостотин души.
Диктатурите може да включват или да не включват някаква степен на държавен терор, но според учените, те почти винаги включват тайни споразумения, особено за присвояване на държавни средства от избран кръг от приближени.
"Когато зависиш от подкрепата на много малко хора, за да останеш на власт, ефективният начин за управление е чрез корупция, подкупи, изнудване и т.н.", казва Брус Буено де Мескита, професор по политология в Нюйоркския университет.
"Можеш да запазиш лоялността на малка група хора, единствено като им плащаш изключително добре".
Като се има предвид тази структура на властта, диктаторът, който иска да остане на върха, не работи в полза на населението, а за благото на шепа хора, от които той (защото в исторически план винаги това е мъж) зависи, за да запази контрола.
"Лошото поведение на диктаторите не е въпрос на вродена патология на хората или на лош късмет да имаш лидери-психопати", казва Буено де Мескита. "Самата политическа структура предизвиква такова поведение".
Дори след плащане на приближените лоялни помощници, все пак остават още доста пари, харченето на които е по усмотрение на лидера. И точно там идва реалното изпитание на характера на диктатора, твърдят учените като Буено де Мескита: той може или да присвои тези пари за себе си и поддръжниците си, или да ги използва, за да подобри живота на поданиците си.
Но дори и да попадне във втората категория - а доста диктатори го правят - това не означава, че нещата ще тръгнат на добре.
Искрените добри намерения за обществото не се превръщат автоматично в реални добри идеи за реализацията на тези намерения, както някои диктатори доста опасно демонстрираха.
В опитите си да подобрят благосъстоянието на гражданите си, много авторитарни лидери само влошават положението на народа.
"Диктатурите могат и да проработят, но това е много рисков залог", казва Буено де Мескита. "Лесно е да бъдеш клептократ, а на повечето хора им хрумват доста лоши идеи".
Учените идентифицират и друг разпространен проблем, свързан с диктатурите.
Диктаторите по дефиниция не са зли, но много от тях имат конкретен набор от неприятни характерови черти.
Те може да таят фантазии за неограничена власт, красота, слава, чест и доминация, съчетани с липса на емпатия.
"Вероятно позицията на диктатор допада на по-неприятната част от нашия вид - и конкретно на нарцисистите", твърди Стивън Пинкър, професор по психология в Харвардския университет.
Животът в диктатура може да изглежда свързан с много недостатъци - но повече държави, отколкото бихте помислили, че има, могат да бъдат оправдано обявени за диктатури по научната дефиниция.
Всъщност Freedom House, неправителствена организация от Вашингтон, занимаваща се с проучвания и активизъм по въпросите на демокрацията, твърди, че около две трети от хората на света живеят в диктатура, и два милиарда души страдат от потисническо управление.
Freedom House заявяват, че 106 пълни или частични диктатури действат и в момента - което е около 54% от държавите в света.
Причините, които водят до възход на диктатурите, не са се променили особено през вековете.
Някои от първите такива са създадени още в древен Рим в кризисни периоди.
"Един човек, като Юлий Цезар, е получавал голяма власт, за да помогне на обществото да се справи с криза, след което се е предполагало, че той ще отстъпи тази власт", казва Ричард Овъри, историк в университета в Ексетър.
"Обикновено обаче човекът на върха не се оказва така склонен да се лиши от привилегиите си".
Много съвременни диктатури от последния век - примерно тези на Адолф Хитлер и Бенито Мусолини - се създават в периоди на вълнения. И бъдещите подобни режими вероятно също ще се случват при такива обстоятелства.
"През следващия век ще има сериозни кризисни моменти", казва Овъри. "И не мисля, че диктатурите ще изчезнат, поне колкото няма изгледи да изчезнат и войните".
Но точно както насилието като цяло спада в исторически план, същото важи и за броя диктатури.
Това особено важи от 1970-та насам, когато паднаха режимите в Латинска Америка и Източна Европа.
Разпадът на Съветския съюз бе придружен от рязък спад на броя на диктатурите, но много от тези държави вече се върнаха или постепенно се връщат към този стар стил на управление.
Като цяло обаче диктатурите са по-малко сега, отколкото в миналото.
"По-трудно е хората да оправдават диктатурата в наши дни, донякъде защото целият свят се намира, като че ли, пред погледа на медиите", казва Овъри.
"И доста неща вече е по-трудно да бъдат направени и оправдани, отколкото преди".
В резултат на това, възможно е дните на поне някои от оставащите диктатури да са преброени - особено ако потисническото им управление допринася за локални икономически проблеми.
"Когато действаш в икономика, която задълбочава разрухата, поддръжниците ти стават неспокойни, че няма да можеш да им помогнеш и започват да се оглеждат за алтернативи", казва Буено де Мескита.
Подобни ситуации понякога водят до военни преврати, пояснява той, които запращат като цяло страните в по-позитивна насока поне за жителите им, съдейки по предишни примери.
Някои диктатури обаче не показват никакви признаци на пропукване.
"Това, което като цяло имаме в момента, са изключително издръжливи диктатури", казва Ерика Ченоует, доцент по международни изследвания в университета в Денвър. "Тези, които запазват властта и днес, са овладяли изкуството на едноличното управление до съвършенство".
Непоклатимата държавна диктатура.
Например някои африкански и близкоизточни правителства, които се вписват в дефиницията за диктатура, са достатъчно богати, за да финансират трайното си съществуване.
"В Африка имаше по-голям стремеж към демокрация, но там има ресурси от рода на диаманти, петрол и минерали, които не само създават нестабилност, но и се използват от държавата, за да бъдат подкупвани хората" казва Езроу.
"Докато в Близкия Изток нямаше особен външен натиск страните да стават демокрации, защото те са стабилни и другите искат те да остават стабилни".
Друга причина някои диктатури да оцеляват, а и да се зараждат нови, е, че демокрацията, колкото и странно да звучи, ги насърчава.
"Хората имат наивната представа, че демокрациите имат интерес да насърчават демокрацията", коментира Буено де Мескита.
"Не е така и за това има сериозни причини".
Основната работа на демократичните лидери, обяснява той, е да реализират политики, които ще са в полза на техните сънародници, не на жителите на други държави.
Тъй като лидерът-диктатор трябва да угажда на своите приближени, демократичните лидери често откриват, че могат просто да платят на диктаторите да правят каквото пожелаят.
Което е от взаимна изгода и за диктатора, който има нужда от пари, и за демократите, които имат нужда от политики, удовлетворяващи гласоподавателите в неговата родина.
Въпреки че е невъзможно да се предскаже къде ще възникнат диктатури и къде те ще се задържат в дългосрочен план, те почти гарантирано винаги ще съществуват.
"Мисля, че всяка държава е изложена на поне малък риск да се превърне в диктатура", казва Ченоует.
Обратно на масовите западни убеждения обаче, това не е непременно нещо лошо за всички места и хора.
Не всички диктатури приключват с бедност и мизерия, и не всички желаят да живеят в демокрация.
"Лошата демокрация може да е по-лоша от хуманна диктатура", изтъква Пинкър.
Няма доказателства, че стремежът към свобода и демокрация е вродена част от човешката природа, казва Езроу.
Стига качеството на живот да остава високо и хората да могат да живеят както пожелаят, гражданите могат да бъдат напълно щастливи в диктатура.
Някои дори изпитват носталгия по авторитарния режим, след като го изгубят.
"Когато бях по-млад, като ученик в гимназията, просто приемах, че всички искат да живеят в демокрация", коментира Езроу.
"Но ако погледнете социологическите проучвания в някои държави под авторитарно управление, ще установите, че хората там са щастливи".
С други думи, ликвидирането на всички диктатури може и да не е идеално решение за всички.
Стига лидерите да избягват присъщите на този тип управление клопки и да вземат предвид желанията на гражданите си, диктатурите са просто различен подход към ръководенето на една държава, който цени реда повече от индивидуалната свобода.
Както го формулира Езроу: "Някои култури просто предпочитат сигурността и стабилността пред свободата".
