Бившите президенти са като бившите гаджета. Завинаги остават в мислите ти, но не заради приятните моменти заедно, а за да помниш с какви хора не бива да се обвързваш никога повече.
Жельо Желев ни беше сефтето; преди това бяхме гледали президенти само по телевизията, знаехме, че е приятно да си имаш и увлечението ни беше от онези компромисни ходения, при които си затваряш очите какъв ти е партньорът в името на това да имаш партньор. Желев беше философ и ние го приемахме философски.
Първанов беше онази връзка, която идва изневиделица, по всичко изглежда, че е безперспективна и ще трае кратко, но в последствие не можеш да се отървеш от нея с години. Дори като скъсате не изчезва, а постоянно се появява, за да напомни за себе си; доминативна, обсебваща, но всъщност до болка скучна. Първанов беше историк и гледахме на него като на историческа неизбежност.
С Петър Стоянов обаче беше различно. За известно време му бяхме дали сърцето си, имахме му доверие и бяхме щастливи; казвахме си: "Той е". Но както често се случва, оказа се, че сме се объркали. Ние явно харесвахме не него, а идеята за него, без да го познаваме достатъчно; мислехме, че ще ни е верен и го обичахме, защото символизираше блянът ни за политическа споделеност.
Както в любовта, така и в президентството, емоционалното обвързване е краткотрайна илюзия. И Стоянов ни го каза в очите. С онази прословута фраза за "фабриката за илюзии" той всъщност нямаше предвид партийните шарлатани и площадната демагогия. Имаше предвид единствено нашето отношение към него. Е, разбрахме го в някакъв момент, но от това скъсване най-много боли.
Тези дни бившият ни президент подхвана нов флирт. Даваме си сметка, че той отдавна е освободен от нашата отдаденост и може да се обяснява в любов на когото си ще. Проблемът е, че новата му забежка е крайно неподходяща. Нежните думи, казани по адрес на един морално мърляв персонаж и отскоро нечистоплътна политическа фигура, не могат да бъдат подминати току-така, защото те обиждат нас.
А няма нищо по-грозно от това да се подиграеш на хората, които са те обичали, пък било и то неволно. Тук разумните аргументи отстъпват. Как сега би коментирал "фабриката за илюзии" бат' Петьо и толкова ли политически късоглед е станал пловдивският юрист няма значение. В рамките на добрия тон между бившите е да се спазва известно приличие, най-малкото от носталгия по изтлелите чувства. Стоянов беше правист и би трябвало да знае, че просто няма право.
Все тая е, дали провиждаме в новата му забежка любов срещу заплащане или просто лош подбор на емоционално увлечение. Разликата е единствено в това, кое ще оцените като по-дразнещо у бившите - склонността да се продават или да се проявяват публично като кръгли глупаци.
Раздразнението е едно и също. Защото специално на този президент ние гледахме по по-различен начин; простихме му веднъж, че се оказа незрял, простихме му втори път, но как да му простим, че не спира да го прави. Така излага не само себе си, излага и нас.
Толкова е унизително непрекъснато да ти се напомня, че си обичал неподходящ, при това именно той да го прави. Тогава се чувстваш по-голям тиквеник и от него самия.
