Нали го знаете онзи виц: Ваня имала 80 пасти. Изяла 74 от тях. В задачата се пита защо Ваня ходи с клинове? Ами знаете ли защо? Защото на Ваня така й харесва. И защото не й пука какви са вашите стандарти за красота.
Живея в реалност, в която да си пълен е по-страшно от това да си тъп или ограничен и е една от най-големите обиди, които могат да ти нанесат.
Това не ме кефи. Не защото съм дебела. А защото не намирам нещо кой знае колко неприемливо в наднорменото тегло.
Окей, излъгах малко.
Безспорен факт е, че да си пълен не е особено здравословно. Обаче някои хора са такива не заради преяждане и липса на физическа активност в ежедневието, ами заради сериозни заболявания и смущения в организма. И буквално им е невъзможно да отслабнат, дори и да искат.
Но проблемът, който човечеството има с наднормените килограми, въобще не е свързан със здравословното състояние на пълните хора. Повярвайте ми, на този, който ви обижда, не му пука дали в действителност сте здрави.
Тогава защо хората ви заклеймяват като "дебели"?
Причините са много. Някои обиждат, за да се почувстват по-добре в собствената си кожа. Или просто защото мразят. Мразят дебелите хора. Мразят феминистките. Мразят гейовете. Мразят всичко, което се различава от техните разбирания и виждания за "съвършен" свят.
На мен обаче ми е по-интересен въпросът защо хората си мислят, че наричайки те дебел (което и сам знаеш, че си), ще те обидят? Вероятно ако наистина имаш проблем с килограмите, има шанс и самочувствието ти да е доста ниско и да се засегнеш от тези думи.
Но вярвам, че за всеки един от нас в един етап от живота ни, рано или късно настъпва момент, в който се приемаме такива, каквито сме. Не ни вълнува особено, когато някой ни заяви: „ти си дебел", „ти си космат", или „имаш крив нос".
Да, дебела съм, признавам си.
И когато някой ми го каже, то си остава там, в онзи момент, на онова място.
Забравям го.
А този някой става ли по-голям човек, по-готин и по-красив, защото ми е казал, че съм с наднормено тегло?
Не.
Всъщност подигравките и фиксацията върху външния вид при личните нападки и критики са знак за две неща:
1) емоционална незрялост;
2) евентуални проблеми със собственото възприятие за себе си, самочувствие и визия.
Всичко това ме кара да се усмихвам. Не злобно, по-скоро състрадателно. Защото аз може и да съм пълна, но не съм изпълнена с омраза. Не съм малък човек. Обичам. И съм обичана. (И ще ви кажа под секрет, че правя адски много любов).
И всичко това е много по-ценно от оправдаването на нечии чужд, измислен идеал за това каква трябва да бъда.
Аз съм си аз. И ще нося клинове, и къси поли, и рокли, и токчета.
А на който не му харесва как изглеждам в тях, може да се обърне на другата страна и да ме подмине. Или да си остане вкъщи и да напише поредния омразен коментар под тази статия.
Но за мен това няма да значи нищо. Защото аз съм Ваня, радвам се на живота и съм супер яка.
