Насилието в училище е отдавнашен феномен, за който упорито си затваряме очите. Когато говорим как образованието трябва да се промени, обсъждаме всичко друго - учебните програми, финансирането, директорите, колко тежат ученическите чанти, целодневно ли да е ученето, само не и насилието.
„Царят е гол!" крещи в очите ни то в класните стаи, по коридорите, в тоалетните, на двора, но ние отказваме да го видим.
Насилието е слонът в стъкларския магазин, който чупи всичко, а ние трескаво вървим след него да лепим и поправяме с най-различни мерки, програми, реорганизации и фондове. Хиляди родители пращат децата си на училище, треперейки и молейки се да не им се случи нещо. Други съзнателно си затварят очите за рисковете, заблуждавайки се, че това се случва само на „другите". Защо живеем в отрицание?
Защото безумно ни е страх, че не можем да се справим с проблема.
През 1971 г. проф. Филип Зимбардо си поставя за цел да провери дали поведението на малтретиращите затворниците надзиратели се дължи на някакви лични особености на характера им. Той подбира няколко студенти от престижни колежи, които произлизат от средната класа, нямат криминално минало и преминават нарочен тест за психично и физическо здраве. След това ги разпределя на случаен принцип в ролите на надзиратели и затворници.
Преустройва три помещения в мазето на Станфордския университет в подобие на затвор, след което „престъпниците" биват арестувани и отведени в килиите. Зимбардо инструктира „надзирателите", че не могат да увреждат физически „затворниците", но трябва да запазят реда в затвора и да не позволят на затворниците да избягат, защото в противен случай експериментът ще бъде неуспешен.
Продължителността на експеримента е била предвидена за 7-14 дни, но издевателствата на „надзирателите" над „затворниците" за броени дни ескалира дотолкова, че Зимбардо се вижда принуден да го прекрати още на шестия ден. Експериментът показал, че потресаващото поведение на всички иначе добри студенти се дължи не на това, че винаги са си били зли, а на факта, че са поставени в условия, които позволяват на тъмните сили да изплуват. Затворническата среда действала като инкубатор на сенчестата страна от човешкия характер; експериментът дал възможност за наблюдение на условията, при които избуява груповото насилие.
Нека да видим какви били инструкциите от страна на „властта" (в лицето на Зимбардо), при това облечена във форма на научност, към „надзирателите", за да запазват реда, без да нараняват физически затворниците.
Той им казал: „Може да създавате у затворниците чувство на скука, донякъде на страх, усещането, че животът им е изцяло във ваша власт, във властта на системата, че нямат личен живот, че индивидуалността им е отнета. Като цяло това води до усещане за безпомощност. Така в тази ситуация ние ще имаме цялата власт, а те - никаква." Кое от тези неща не се случва по правило на децата в училище?
Те са отегчени до краен предел, защото са насилвани да учат неща, които не ги интересуват и които не са свързани с реалния им живот. Това се счита за метод за „дисциплиниране" на децата. У тях се насажда страх, че ако не „учат", ще бъдат наказвани, унижавани с оценяване, че ще бъдат лишени от възможност да продължат развитието си в други сфери извън училище (да учат в университет или да работят нещо удовлетворяващо). А има ли нещо, което реално зависи от децата по отношение на собственото им образование? Не; те са изцяло във властта на системата, урегулирала образователния процес до последния детайл.
Имат ли децата личен живот - не; училището е масово по самата си същност, в него учат „класове", а не индивиди. Личен живот може да има само във времето извън системата, която обаче го възприема като заплаха за сигурността и постоянно предявява претенции към обсебване на все повече време от личния им живот. Имат ли право децата в училище на някаква индивидуалност - не; всички биват подравнявани и стандартизирани; различието не се толерира, всички трябва да научат да рецитират едно и също. Счита се, че не може един да се развива в едно, а друг в друго, нито на различни скорости - трябва всички да са еднакво всестранно развити (доказано непостижима цел).
Насърчава ли училищната среда творчеството и съзиданието? Човекът е уникално за обитателите на земята същество, изпълнено със съзидателна сила. Когато обаче тя не бъде призната и той не получи възможност да я насочи в съзидание, той я насочва в разруха като начин да декларира индивидуалността си, да се отграничи, да заяви, че нещо все пак зависи и от него. Причината, поради която разрухата е толкова често срещан начин на живот и поведение сред членовете на обществото ни, които в най-голяма степен кипят от енергия (младежите), е фактът, че тази енергия не е получила шанс за творческа изява.
Противно на внушенията на масовата ни стандартизирана задължителна образователна система, не съществува масово творчество, творчеството е индивидуално и не е подчинено на всеобщ стандарт. То не може да се осъществява под натиск, заплахи и контрол. Творчеството е дейност, която по дефиниция излиза извън рамките и се осъществява, движена от любов.
Сенчестата страна на човек изплува, когато вместо да действат като индивиди, хората действат като част от тълпа. Затова не е случайно, че мащабите на насилието в училище са огромни. Съвсем разбираемо е изключително високото ниво на асоциално поведение в училище - според изследване на Витоша рисърч, подкрепено от ЕК, през 2009 г. 80% от децата са били свидетели на насилие в училище, 75 % са били свидетели на насилие на улицата, 60% - в интернет и само 11% - у дома.
Насилието е свещената крава в българското училище. Истината е, че ние не можем и не смеем да я пипнем, защото това означава да поставим под въпрос самата същност на тази институция. Единственият организиращ принцип, на който се крепи цялата ни образователна система, е властта, която действа чрез насилие или заплаха за насилие. Всички изтръпваме при идеята, че децата и родителите може би трябва да избират сами какво и как да учат - как така, нали никой няма да учи, ако не го задължим и принудим по някакъв начин! Нали системата ще се срути!
Насилието като основополагащ принцип на социално взаимодействие и организация се прехвърля от училището в общността. Не е чудно, че процъфтяват расизъм и всякакви форми на шовинизъм - това е насадения стремеж да идентифицираш някаква група, която да излиза извън „нормата", за да я натиснеш под контрол. Това е така, защото 12 години сме учили децата си, че единственият гарант за сигурност (лична и групова) е вписването в зададената от властта за всички стандартизирана норма, а единственият инструмент за справяне с конфликти и решаване на проблеми е инситуционализираното насилие.
Същностната реформа в образованието ще е тази реформа, която се занимае с насилието. Не с насилието сред децата, а с насилието сред възрастните - с легализираната му форма. Такава реформа ще има, когато системата престане да се основава на страха и подозрението и позволи на човешките същества да следват естествения си стремеж към знание, без да следи и контролира всички, за да не „изпусне" някой.
Тя ще бъде реформа, която стъпва не на манипулативни формулировки за „изискванията на обществото", „нуждите на пазара на труда" и „националната сигурност", а на конституционното задължение на държавата да гарантира свободното упражняване на човешките права - което е самата същност на идеята за обществен договор, оправдаваща въобще съществуването на държава (в смисъл на правителство, не на общество).
Реформа, която най-после признае, че и образованието, както свободата на словото и съвестта, свободата на самоопределение, свободата на религиите, не е държавен монопол и социална помощ, предоставяна от чиновници, а е основно човешко право и продукт на свободната човешка дейност.
