Покрай сглобките за правителство, размера на пенсиите и военната помощ за Украйна българските управляващи стигнаха до сферата, с която най-малко им се занимава. Поне ако съдим по интензитета на политиките им в тази област.
А именно - реформата в образованието.
От десетилетия системата на обучение у нас е оставена да крета като административен кадър пред пенсия. Върши някаква работа, макар че е спорно колко качествена е тя, а отговорните институции не смеят да го пипнат, сякаш за да не развалят магията.
Но традициите не са това, което бяха, откакто един познат министър прекрачи отново прага на МОН. Красимир Вълчев влезе директно с бутонките в остарелите програми на родната просвета и изсипа толкова идеи за промени, че свят да ви се завърти.
••• Повече за предложенията на Вълчев научете тук:
Флиртува с предложението математиката да стане втора задължителна матура, лансира орязване на часовете по чужд език, за да пусне на тяхно място природните науки, и открито подкрепя въвеждането на оценка за дисциплина.
От всичко изброено обаче като че ли най-силно се набива на очи желанието да се пусне предмет по религия и добродетели в задължителната образователна програма.
Планина от въпроси се издига при това предложение на Вълчев, като на повърхностния пласт стои неизвестното - изпитите на теория ли ще бъдат или на практика? И какво ще правят изпитващите, ако знанията в клас драматично се разминават с живия живот?
По-сериозната тема, над която трябва да се замислим обаче е - необходимо ли е религията да става задължителен предмет и полезно ли ще е това за българското образование и за поколението, което ще излезе от училище в следващите години?
Ще ви кажа "не" с една бърза уговорка, преди някой да ме е обявил за Антихриста. Подкрепям и разбирам хората, които вярват в нещо по-голямо от себе си, и спазват традиции, запазили се в историята на човешката цивилизация с хилядолетия. Това е достойно за уважение и срещу него не мога да кажа и копче.
Но не мисля, че религиозното образование се вписва в стратегията на светските училища, към които принадлежи и българската образователна система. Даже двата строя си противостоят в идеологичен, методологичен и целеви смисъл.
••• Къде винаги бърка българското образование вижте тук:
Докато светското образование тегли учениците към науката, религията ги тегли към догмата.
Докато светското образование изисква проучване и събиране на информация, преди да обяви дадена теория за "истината", религията прави точно обратното. Анатемосва любопитството извън своите канони и се обявява за монополист на "истината".
Докато светското образование възпитава мислещи хора, религията възпитава стадото без мнение.
Представете си само как протича разговорът с човек, който не може да си представи, че в личните му убеждения има части грешна информация. И тутакси ще ви се изясни защо българското образование трябва да се държи за научните, а не за религиозните дисциплини.
Науката е сферата, която поощрява дебатите. Оставя пространство за различни гледни точки, които увеличават базата на човешкото познание. Научните дисциплини не са закрили нито една област, обявявайки, че са събрали достатъчно информация и нямат нужда от повече изследвания. Напротив - стимулират проучванията, така че човечеството да не застива да определен етап от съществуването си.
Религията обаче не е наука. От край време тя е най-свирепият противник на човешката ерудиция, защото религиозните институции не обичат да им се противоречи. Не подкрепят събирането на исторически доказателства или критичния поглед върху ученията си.
Не е ясно какво точно ще включва предметът религия и добродетели, предложен от Министерството на образованието, но ако се водя от програмата на СИП-a, едва ли МОН ще направи революция в задължителното преподаване на религия.
Свободно избираемата дисциплина сега събира изучаването на жития на различни светци, заучаването и анализа на молитви, ползвайки като отправна точка само одобреното от Българската православна църква.
••• Коментар за дейността на Българската православна църква прочетете тук:
Тоест, религията в СИП-а се учи през призмата на семинарното образование, на материала, който подготвя хората за свещеници.
Не се посочват историческите доказателства около митовете в Стария и Новия завет и никъде не се споменава, че всъщност Библията е сбор от митове, или истории, които са по-близо до измислицата, отколкото до реалността.
В обобщение, свободното избираемата дисциплина по религия у нас се преподава като традиционно вероучение, в което фактите от действителността и личното тълкуване са погребани.
Представете си сега как такова вероучение ще се отрази на образователна система, където поначало възпитаването на критично мислещи ученици е проблем? Според мен най-малкото няма да е никак полезно.
А що се отнася до аргумента на министър Вълчев, че задължителният предмет по религия и добродетели в училище ще възпита по-добро следващо поколение, смятам, че той спокойно може да се причисли към теорията за магическото хапче. Нали знаете, пиете едно от тях и всички болежки мигом ви минават.
Религията в училище обаче не е този вълшебен цяр, защото от нагледните примери знаем, че във възпитанието огромна роля има домашната среда. Децата отразяват поведението вкъщи и ако държавата се стреми да помогне, то трябва да го прави през по-адекватните си социални институции.
В крайна сметка, ако целта на образованието е да подготви хора, които знаят как да пресяват фактите и да разсъждават върху тях, то въвеждането на религия като задължителен предмет е крачка в обратната посока.
Българската образователна система има далеч по-сериозни проблеми, които изискват реални решения, а не идеологически експерименти.
••• Още един коментар защо религията няма място в училище прочетете тук:
