Скъпи читатели, може би и приятели... Само ако знаете с каква страст и неприкрито удоволствие пиша тези редове, описващи огромния ми късмет. Късмет с непосилни за възприемане от обикновеното, неподготвено съзнание размери!
Днес денят ми започна страхотно. Събудих се в 6 от приятния звън на метален предмет, намерил в своя лек, ефирен полет моята стена. Чудите се какъв? Всъщност и аз се чудя - по звука ми се стори като съд за приготвяне на гозби, тенджера, може би тиган.
Ще попитате: "Е, нали е спрял да лети, не го ли видя?" Отговарям ви: "Ами не го видях, понеже беше от от страната на комшиите, познати със своите свади. Какво ли беше, тиган или тенджера?
Вече е 8 часа и приготвям първото си кафе за деня, сипвам го и се приближавам до прозореца, за да поздравя слънцето и да се полюбувам на първите лъчи, които палаво отскачат от предния капак на колата ми, така прилежно паркирана пред входа и ... няма я бронята, джантите и половината лайсни!
Чудо! Гледам захласнат и се чудя възможно ли е някой да ги е гепил. Гледам, мигам, гледам и... Да, възможно е. Много се зарадвах, милият ми 21-годишен Голф се оказа примамлив за някой апаш. Малко ми домъчня, но, хей, горе главата, това е като вулгарно подсвирване след 40-годишна жена, облечена в червена рокля - невъзпитано, но и обнадеждаващо, още я бива. Хахах. И голфът си го бива.
Стана 9 - време е да тръгна за работа. Сложих си малко намачкана, но чиста риза, лъснах си италианските обувки и с усмивка излязох от апартамента. Излизам от входа и се колебая дали да отида до паркинга и да взема другата си кола (тя е нова, ейц) или да хвана такси. Ще хвана такси.
С бодра крачка и дразнещо широка усмивка, подсказваща безгрижие и охолство минах покрай кварталния магазин, пред който по традиция винаги има 5-6 млади джентълмена, порядъчно консумиращи бира (стара варненска традиция за гонене на злите духове на махмурлука).
Късмет, едва 5 минути висене на спирката и се зададе такси, чудо! Много се зарадвах, махам с отработено движение (гледал съм го по филмите) и... таксито подминава, заето е. Нищо, задава се друго, все пак това е Варна, таксита и сервитьорки да искаш, има ги в изобилие. Опааа, подминава.
Подминава... и още едно - подминава. 9 и 25, почти изгубил надежда отправих взор в далечината, търсейки свободно такси. Махам с невротично движение и... О, късмет! Свободно такси, спира, качвам се.
Шофьорът се оказа чудесен човек, увлекателни хора са таксиметровите шофьори, винаги можеш да чуеш някоя нова чалгичка на път за работа или ново лафче.
Вече е 10 ч и аз пристъпвам в офиса със самодоволството на реализирал се висшист с две висши образования и безброй, безпаметни студентски нощи, пропити от алкохол, разврат и надежда за тройка - тройка на изпита.
На работа съм от 15 минути и е време за първото ми служебно кафе. Вземам си го от кафе машината на ръководния състав, не че ръководя, но нали и аз съм в офис и имам две прекрасни, мили и амбициозни асистентки (тъпи кифли, но едната е старата любовница на шефа, а другата май е кандидат любовницата).
Абе няма да скромнича, и аз съм един вид началник, но с по-малко привилегии и повече задължения, които ги делегирам на всички под мен, все пак съм добър мениджър и се старая да помагам на служителите си да се учат, това е част от тяхното развитие - за тях го правя.
Дори съм решил да делегирам на някоя съвестна служителка правото да работи с кафе машината на шефа (но само като го няма, като е тук ще ходя аз, за да се засичаме случайно и да си говорим).
Вероятно ще делегирам тези права на новата колежка - и без това за друго не става. А и прави хубаво кафе (нали доскоро е работила в елитен бар, като мениджър, какво ли е менажирала - вероятно кафе машината).
Уау, как лети времето, вече е 11! Още не съм си отворил пощата, а обедната почивка наближава, няма време. Ще пиша по-късно.
11.15 часа. Денят продължава да е страхотен, отварям си пощата и изненада, мейл от шефа - ще съкращават близо половината отдел. И, познайте, на мен се стовари цялото бреме да напиша доклад за дейността ни, мога да делегирам и това... Но... НЕ, прекалено е отговорна тази работа, а и те (кифлите) още не са готови за тази тежка задача, нямат достатъчно опит, няма да се справят... Аз съм по-опитен и знам, че хубавият доклад замества хубавата работа!
11.30 часа. Започвам да пиша доклада. Такааа... Сега ще ви издам една моя тайна разработка - методика за изготвяне на доклади! Много сериозна работа, съсредоточете се. Първо трябва да си представите, че сте скулптори. Помислете какво му е нужно на един скулптор, за да създаде съвършената фигура (доклад)? Две неща - длето и ударна сила.
Ударната сила е ясна, това е началникът. По-важното е длетото, да това е докладът - той е фокусът, през него се канализира ударната сила.
Сигурен съм, че вече се чудите какво ще напиша в доклада (кого ще накова). Това е другата тънкост, трябва да е някой, който е бламиран напоследък. Да, бившата любовница! Новото момиче е много по-амбициозно (и прави хубаво кафе).
Стана 11. 55 ч. Докладът е готов! След толкова много работа, освен да изляза в заслужена обедна почивка, не виждам какво друго мога да направя. Ще поканя на обяд и двете колежки, ще ги почерпя и ще им кажа колко съм благодарен на съдбата, че ги имам в екипа си. Така, като уволнят по-старата, ще стане интрига между нея и новата, няма да предположи, че точно аз съм замесен (понеже съм мил и я разбирам).
14 ч. Колежките се запътват с грациозни и леко високопарни походки към работните си места, а аз удобно отивам на среща. По-добре да не съм в офиса в часа на екзеку... на атестацията (изритване след разговор проведен от учтивост) на колежката.
15 ч. Връщам се в офиса с доволно изражение, един вид денят е успешен, сключил съм устна договорка за хипотетично възможно, бъдещо намерение, при условията на по-добър бизнес климат и подобрена пазарна конюнктура с потенциален ключов клиент, чието име още не мога да кажа. (Да, нищо не съм свършил, но другите не бива да знаят това, затова гледам замислено и не говоря с никого.)
15.15 ч. Време за проверка на обстановката. С усмивка предлагам на дамите да ги черпя по едно кафе (от служебните), само някоя да отиде да пусне трите кафета. Забелязвам сълзи и питам с изненадано и загрижено изражение: "Какво има, станало ли е нещо?". Колежката започва да излива личната си драма, а аз се правя на изненадан и загрижен. Слушам и кимам, през две минути вдигам леко вежди и прехапвам долната си устна - страдам! (Хаха, страдам...)
15.45 ч. Услужливо помагам на колежката да си събере нещата и я успокоявам, уверявам я, че е разкошен човек и това е прекрасна възможност да се отдаде на хобито си или да започне да преследва мечтите си. Казвам й: "Ти имаш огромен потенциал, началниците не знаят какво губят. Давай, надмини себе си, ти можеш!".
16 ч. Сядам на удобното си кресло и се каня да прочета клюките от сайтовете, днес не можах да ги прочета със сутрешното кафе (имах извънредни ангажименти).
16.30 ч. Денят свърши, трябва да си тръгвам. Разбира се, преди да си тръгна, навивам алармата на телефона, за да звънне след 5 минути и да се направя, че вдигам телефона, разбира се - излизам по спешност, трябва свърша нещо неотложно с наш клиент.
Преди да тръгна раздавам малко задачи, за които нямам време, а са важни (нали някой трябва да остане и в извънработно време, за да свети офиса, та като си тръгват останалите да видят колко много работя).
16.45 ч. Вървя си усмихнат към любимото ресторантче, разглеждам витрините на магазините и тъна в охолния разкош на своето лицемерие, подлост и низост. Вървя и не гледам дупките по тротоарите, не обръщам внимание на възрастните хора с отрудени погледи, защото съм решил да се фокусирам само върху хубавите неща - позитивен съм.
Правя се, че не виждам тъжните очи на малчуган със скъсани обувки, гледащ тъжно към машината за сладолед. Адски се кефя, като прескачам разместените плочки, все пак обувките ми струват 600 кинта и са толкова удобни за разходка по тротоарите на Варна. Ееее, може ли такова нещо (за първи път губя контрол над инак доброто си настроение), да ти е...а и калната локва, хубавите ми обувки, цяла седмица съм работил, за да си ги купя... Безобразие!
17 ч. Стягам се, затварям очи, вдишвам и издишвам, вдишвам и издишвам. Спокоен съм! Отново позитивен. Усещам лек, прохладен вятър, пухкавите облачета нежно приемат в прегръдките си последните слънчеви лъчи.
Толкова е приятно времето, на улицата е странно тихо, почти няма коли, представям си как хората се усмихват, дърветата са по-зелени отвсякога. Започвам да се чувствам още по-добре, но прокрадващата се миризма на кебапчета от бараката пред мен ме кара да забързам крачката, все пак отивам на луксозен ресторант и не искам да мириша на кебапчета от 67 стотинки.
17. 15 ч. Еха, сега ще стане приятно прохладно, започна да вали дъжд, влизам в ресторанта. Ще седна до прозореца, искам да гледам дъжда.
17. 30 ч. Стоя си, хапвам суши (нали съм изтънчен), мисля си как после ще хапна и тройка кебапчета с картофи и лютеница (гладен съм, сушито е за малки хора, не е за българския мъж).
17.45 ч. Дъвча уморено третото кебапче... Гледайте, гледайте. Някаква жена с детска количка се спъна, докато пресича, хаха не видя дупката заради дъжда. Супер! Ха, изпръска я някакъв келеш с голф.
18 ч. Стоя си и се радвам на живота, радвам се и си мисля: "Аз обичам кал и дупки, боклук и боклуци! Какъв късметлия съм, че съм се родил в България!?"
Послепис: Това е творчески шарж и не цели да обиди никого! Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна!
