Инакомислието доста страхува нашите партийни водачи. По ретрограден соцманиер те - и ордите им подопечни - сочат назидателно "врага с партиен билет", който по подразбиране трябва да се заглушава. Този насаден комплекс към "Трайчокостовците" има и далеч по-позитивна страна, известна още като вътрешнопартийна демокрация.
У нас такава няма. Въпреки 23-те години преход, политическите организации не са се отказали от удобния и копиран от тоталитаризма йерархичен модел, при който значение има само човекът на върха на пирамидата. Или тесният финансов/икономически/престъпен кръг, който го е сложил там. И това напълно им изнася.
По-лошото е, че това статукво все още трови всички сфери на обществения живот - от образованието до бизнеса, а проявлението му в политиката е само бледа причина защо партийните величия все по-лесно минават границата на здравия разум и елементарния морал.
Те се чувстват недосегаеми и сигурни в кабинетите си по високите етажи. Докато алтернативните мнения са нежелана проказа, а не шанс за промяна, политиката в България няма как да бъде съвременна, открита и честна.
Лидерите, боготворени от верния им антураж, ще продължават да се самозабравят и отдалечават от хората - нещо, заради което вече 47-ми ден протестите не стихват.
Съвсем нормално е във всяка партия да има хора, които да удрят спирачки и да казват "не" на лидерската изключителност. Българските партийни бунтари обаче ги няма. Или са пренебрежимо малка на фона на умилкващата се и размахваща опашки членска маса.
Партиите ни са още в тоталитаризма
Решенията са взети предварително, спускат се "отгоре надолу" и дребните риби нямат никакво значение - освен когато трябва да се осигурят бюлетини в урните и масовка на мероприятие. "Официалната линия" изисква нищо повече от безрезервно подчинение и дисциплина, маскирани под лицемерния термин "партийна лоялност".
С такова обяснение депутатите от БСП и ДПС избраха Делян Пеевски за шеф на ДАНС, въпреки че повече от тях разбраха за номинацията му едва половин час, преди да натиснат бутона "за". Единствено Георги Кадиев и Янаки Стоилов - младият реформатор и лидерът на лявото крило в БСП - не се подчиниха.
Нещо повече, позволиха си в прав текст - пред всички камери, насочени към парламентарната трибуна - да критикуват ръководството на партията. Кадиев поиска оставката на Станишев и организира протест с такова искане. Отидоха 20-тина души. Страхът побеждава.
Алтернативните мненията могат да бъдат плюс
Извън пределите на България конформизмът и примиренчеството не са оценявани положително. Особено в политиката. Различните мнения се ценят, а смяната на партийните шефове не е държавна драма, а просто край на нечия кариера.
Когато Християндемократическият съюз в Германия бе ударен от скандала с черните каси на Хелмут Кол и Волфганг Шойбле, двамата веднага признават вината си и така отварят път на неопетнената Ангела Меркел. Единият е бил канцлер, а вторият - външен министър, но в случая мъдро преценяват, че упорството им да останат начело би било харакири за ХДС.
Нямаше никаква драма, когато братята Милибанд - Дейвид и Ед, се изправиха един срещу друг на изборите за лидер на британската Лейбъристка партия след края на ерата "Гордън Браун" през 2010 г. Членският актив избра Ед, въпреки че прогнозите бяха за победа на Дейвид, бивш външен министър.
Еднаквите
Ние пък имаме бонус да знаем предварително кой ще бъде избран за партиен лидер. Не се изненадваме, когато победителят си назначи лоялен партиен форум и така на практика се бетонира на върха. Когато Сергей Станишев поиска вот на доверие от пленума на БСП заради #ДAНСwith me, бе пределно ясно, че ще го получи. Както бе напълно нормално Радан Кънев да наследи Иван Костов.
Станишев е принуден да търпи критики от различни посоки - през годините от "Позитано" 20 се чуха гласовете на Татяна Дончева, Георги Първанов, Румен Петков, Янаки Стоилов и Георги Кадиев - но те нямат силата да направят радикална промяна в столетницата.
В ГЕРБ единовластието действа с пълна сила. Там противоречия и вътрешна опозиция на лидера-слънце не може да има. Поне не, докато Бойко Борисов твърди: "ГЕРБ - това съм аз".
Трудно е да си представим толкова авторитарна партийна структура, която се числи към ... десния спектър на политическото пространство, което само по себе си предполага форма на вътрешни избори или поне механизъм за демократично вземане на решенията. Формално ги има, но истината е друга.
Докато бе на власт Борисов се хвалеше, че управлява цялата държава с мобилен телефон - едно копче за депутатите, едно за Цветан Цветанов, едно за Симеон Дянков. Финансовият министър, макар и да не е член на ГЕРБ, имаше навика да охлажда щедростта на Борисов, когато с лека ръка обещаваше милиони за почти всеки, който си поиска. Не винаги устискваше.
Друг така и не успя да се опълчи на волята на Борисов. Дори последната вълна напускащи ГЕРБ - главно от структурата им в Свищов - го правят не защото са престанали да харесват Борисов, а защото в партията са се навъдили много фигури със съвсем откровени лични или бизнес интереси.
Подобна бе официалната причина за пловдивския разкол в партията на Меглена Кунева точно преди предсрочните избори. На Дани Каназирева и компания не им хареса, че в "България на гражданите" напред пробиват хора от Центъра.
Вътрешните избори проработиха само в СДС и СДБ, когато Румен Христов и Светослав Малинов бяха одобрени като кандидат-президентска двойка. С пряк избор от членската маса Емил Кабаиванов по-късно бе определен за лидер.
Единственото що-горе проявление на партийно бунтарство видяхме в разпада до елементарни частици на десницата. Този процес бе изцяло контрапродуктивен, доколкото превърна старата десница в електорално джудже, а разделителните линии сведе до лична вражда, която може единствено да отблъсква, а не да консолидира електората.
Форматиране на диска
Младежките организации на партиите могат да са идеално решение на системния проблем, ако открай време не са просто банка с кадри, захранваща липсващите места най-вече на пресцентровете и съветническите отдели. „Бъдещето на партията" отрано влиза в обувките на тези, които някой ден се надява да наследи.
И мисленето им прекалено бързо се форматира с официалната партията линия. А би трябвало да е обратното - промяната, креативността да дойде от младите, свежите и необременените. Процесът обаче има обратен знак.
Друг признак, че тоталитарният модел не си е отишъл от партиите е отношението им към медиите - по подразбиране тяхната работа е медийно обслужване, а не отразяване. Допустими са само похвалите, а зад критиките винаги трябва да прозира политическия опонент.
Колкото и да не им харесва, партийните върхушки трябва да приемат, че в собствените им редици има хора, които не ги харесват, не мислят като тях и не смятат, че Те винаги са прави. Колкото повече път им се дава, толкова по-добре. Защото промяната на системата минава през промяна на партиите, които я израждат. Иначе еднаквостта убива.
