1989: бяхме информирани, че вече не сме комунистическа, социалистическа или каквато и да е друга подобна държава. Нямаше революция, нямаше конфликт или кръв, просто настъпи свободата и демокрацията...
Но дали? Питахме се тогава и продължаваме да се питаме и днес. Годините минаваха, никой не знаеше какво да прави с тая нова свобода, а междувременно настъпваха глад, инфлация, безработица. Питахме се: това ли беше бленуваната свобода и демокрация?
Но поне вратите на държавата бяха отворени
И някои от нас, поради авантюризъм, любопитство или идеализъм, рано или късно тръгнахме по "широкия бял свят" в търсене на нови възможности. Други останаха да "строят" (или да се "борят") с прохождащата демокрацията и капитализъм.
Никой не знаеше колко ни струваше на нас, излезлите, гастербайтерството. Много от нас и не споделяха, за да не притесняваме семействата си, какво беше да си чужденец.
Не говорехме за безкрайните борби за статут с имиграционните служби. Неговорехме за чуждите нам ценности и култури, които продължавахме да изучаваме с години. Не говорехме за безкрайните правила, които изглеждаха в повечето случаи най-малкото безсмислени и бюрократични. Не говорехме за безбройните прегърбени дни и нощи, които прекарвахме като строители на съвременния безсмислен западен капитализъм, под халогенните лампи в офисите или у дома, заровени в хартии или втренчени в таблици и цифри. И основното - не обсъждахме липса на нормални, топли човешки взаимоотношения, отчуждението и самотата, в които живеехме.
Това беше неизменната цена на свободата да можеш да си това, за което мечтаеш, и да осъществиш потенциала си като индивид. Дори и да кажехме как се чувтвахме, нямаше да ни разберат, нали в България животът беше по-труден. Кой в България се интересува от отчуждение и борба за оцеляване в чужбина, когато се пита дали ще може да си купи хляб и да си плати безразборно променливата цена на тока или парното?
После погледнахме назад
По своему, всички ние всъщност се борехме и строяхме демокрацията и капитализма за България, просто бяхме избрали различни "средства" и пътища. Ние, излезлите навън, разглеждахме и изучавахме как работят напредналите капиталистически държави. После обръщахме поглед с болка в сърцето към изоставената малка и вече не толкова "спретната къщурка", от която всеки от нас беше излезнал, за да видим как света строи своите домове, и почвахме да задаваме въпроси.
Накрая след толкова бродене по чужди пътища, рано или късно, много от "избягалите" прекрачвахме отново прага на вече не толкова "спретнатата къщурка" и запретвахме ръкави. Първите сред нас, възвращенците, повечето хора в България гледаха с недоумение и недоверие, но някои и с надежда, че сме се върнали да "оправим държавата". После някои хора започнаха да ни гледат с все повече нетърпение - "кога ще почнем да я оправяме държавата," а другите просто не се занимаваха с нас. Накрая накои ни гледаха просто с разочарование - "абе вие нищо няма да направите май, нищо че сте видели как работи света".
Българските великденци
Имах една приятелка, която ми се сподели разочарованието си как популярните преди време "български великденци" се прибрали, развели байраците, че нещата в България ще се променят и после не се и чули повече. Не ги оправдавам "българските великденци", но не оправдавам и тези, които сляпо и наивно им вярват, че виждаш ли, някой ще дойде и ще ни свърши работата, която чака да бъде свършена.
Няма да навлизам в теми за българската народопсихология, тя е доста обсъждана от години по пресата и от не малко велики български писатели и поети. И народопсихологията ни не се променя. Същността е (познайте какво стана?!), че и на великденците им се родиха деца и тия деца трябва да се хранят и да ходят на училище, а жените и мъжете им ги питат как ще се плащат сметките и защо не се прибират вкъщи до късно. Лесно е да си революционер, когато си сам и не те чакат две-три гърла в къщи.
Цената на истината
Истината е винаги по средата... ние, излезлите навън, винаги се връщаме рано или късно и неизбежно започваме да търсим правата си на хора и граждани, къде по-гръмко, къде с ежедневни въпроси като "защо институциите и системата не работят", и много от нас все повече и с действия, защото знаем, че така стават нещата.
Връщаме се обратно и започваме бавно и упорито да работим за промяна на "неспретнатата къщурка." Работим в своите професионални сфери като обучаваме клиентите си да работят по определени стандарти, защото така е по-добре за всички. Помагаме за развитие на закони и стандарти, за да има правила. Започваме да се борим с бюрокрацията, да пишем, да мислим. Започваме да търсим и правата си като граждани и консуматори на капитализма.
Защо да отдаваме жизнената си енергия на чужда система и държава-мащеха, когато си имаме наша, която си я знаем? Още повече в България е същото като в чужбина, има молове и хипермаркети както навсякъде, просто тук има повече дупки, колите са по тротоарите, хората на пътищата, а калта и прахта властват целогодишно.
А това, което знаем - както тези, които напуснахме, така и тези, които останаха и се бориха в България на място - е че качеството на живот е въпрос на самоуважение и борба. Трябва да знаеш какво заслужаваш и ежедневно да се бориш да го получаваш.
Когато поживееш навън, рано или късно си наясно, че там проблемите са съвсем същите, просто подоходът на хората е различен. Хората навън вярват, че им се полага да имат по-добър и по-комфортен живот, но и че това е в ръцете им. Те се борят и търсят пътища по-доброто да им се случи.
А тези, които не се борят, изпадат в апатия, липса на мотивация и безвремие. Навън го наричат депресия, тук го наричаме оцеляване. А то това е всъщност свободата и демокрацията или поне цената за тях.
