Ученият, прочул се около мисията Rosetta - Мат Тейлър, без съмнение в момента е по-известен с ризата си с поразсъблечени жени, отколкото с научния си пробив. След огромен скандал, предизвикан от гневните реакции на феминистките относно "неподходящата дреха", с която беше облечен, Тейлър се разплака на брифинг и заяви: "Направих голяма грешка и засегнах много хора. Много съжалявам за това".
Мнозина биха празнували неговия плач като победа на феминизма.
Не е ли победа голям учен да се извини по телевизията и да се разплаче заради демонстративния си сексизъм? Феминизмът е изминал дълъг път, за да има толкова голямо влияние...
Има обаче и друг начин да бъде възприета тази ситуация - не толкова като победа, колкото като знак за промяна в тактиката на феминистките.
Вместо да атакуват същинските причини за неравенството на жените, те са преминали към очерняне на отделни хора.
Даниъл О'Райли, комедиант, по-известен с женомразското си алтер его Dapper Laughs, изгуби ТВ шоуто си, а в обществото се появи натиск върху хората, които не го заклеймиха публично.
Американският "пикапер" Жулиен Блан бе принуден да напусне Австралия, след като стана мишена на потоп от критики за "семинарите си за свалки", препоръчващи мъжете да използват тактики на тормоз и злоупотреба, за да привличат жените.
Феминизмът, макар да е много важно социално движение, е изложен на риск да се превърне в репресивен инструмент за тормоз.
Насочването срещу отделни лица, независимо колко зловредни може да са те, бележи промяна от по-трудната, дългосрочна мисия да бъдат държани отговорни институции като прокуратурата и други държавни органи.
Вместо да хабят толкова енергия за атаки срещу един мъж за това, че е носил сексистка риза, не е ли по-добре феминистките да се концентрират върху производителя й.
Наистина ли ризата на Тейлър е по-проблемна от цял бранд, произвеждащ облекло, наречен "Порнозвезда"?
Сегашният климат на макартизъм в някои части от феминисткото движение и левицата е толкова дълбоко вкоренен и вреден, че има активни опити да бъдат поставени извън закона някои възгледи и позиции, само защото те оскърбяват някого.
Петициите срещу отделни лица изглежда са сегашният заместител на политическата борба срещу същинските причини за женомразството и другите социални несправедливости.
Петициите надделяха над политиката
Уелският футболист Чед Еванс е единственият играч от Премиършип, който е осъден за изнасилване, от многото обвинени в същото престъпление, и все пак феминистката енергия в момента е насочена срещу него лично, а не срещу системата на правосъдие, която не гарантира справедливост на жертвите на изнасилвания.
Отдавна е известно, че футболът е развъдник на ендемично женомразство.
Какво обаче правят феминистките срещу културата в рамките на този спорт, според която няма нищо лошо групи мъже да се възползват от влиянието си, за да примамват млади, лесно впечатляващи се жени в хотелски стаи и да се изреждат да ги "ощастливяват"? Не е ли време английската футболна асоциация примерно да проведе кампания "Вън сексизма от футбола"?
Няма как да изпитваме съчувствие към Еванс, най-малкото защото той упорито отказва да признае вината си и не демонстрира никакво съжаление.
И все пак е по-смислено да се води война срещу футболната асоциация, заради бездействието й по отношение на заразния сексизъм във футбола.
Подходът "забранете този извратен боклук" започва да изглежда повече като цензура, отколкото като прогресивна политика. Политическият протест и разгорещеният дебат биват заменени с манталитет на лов на вещици.
Изглежда, че феминистката общност е забравила как да се бори с институциите.
Днешната тактика е да се събере тълпа и да се запуши устата на всякаква включваща нюанси дискусия или дебат.
Патриархалното общество е оставено на мира, докато злите и противни мъже биват изправяни на кладата един по един.
Миналата година над 20 студентски съюзи във Великобритания забраниха песента на Робин Тик "Blurred Lines", за която масово се счита, че представя в позитивна светлина изнасилването.
Но когато Академията за ислямско образование и изследвания проведе събитие на територията на Лондонския колеж, в което бе приложена полова сегрегация, делегатът на Националният студентски съюз на Великобритания от "Кингс Колидж" заяви, че "половата сегрегация трябва да бъде зачитана, макар и не толерирана, в институциите, осигуряващи висше образование".
Политиката на идентичността и зараждането на феминистката скъпоценност - тенденцията към сочене с пръст към всичко и обвиването на всяка жена в дебел пашкул - прераства в непропорционална насоченост срещу отделни оскърбяващи женските чувства хора, а не срещу култура, която им позволява да го правят.
Депресиращо е, че текстът на една песен е по-легитимна мишена за феминистките, отколкото университетите, подкрепящи половия апартейд.
Да, изключително важно е да бъдат държани отговорни мъжете, нарушаващи правата на жените, но феминистките активисти вече би трябвало да са научили, че държавата и институциите позволяват на мъжете да извършват престъпления, и съответно би трябвало да се концентрират върху стремежа към промени в корена на проблема.
Напоследък обаче изглежда сме тръгнали назад.
Сякаш феминисткото движение е изгубило силата и увереността си ефективно да се изправя срещу институциите.
Моралното превъзходство и културата на "изправяне на позорния стълб" е изместила политическия активизъм.
Феминистките имат дълга и достойна история на успешна борба срещу държавни институции и корпорации. Сега тя се удавя в море от злост.
Изградили сме феминисткото движение върху желание и стремеж да оспорваме и да се борим срещу стари възприятия и "общоприети истини".
Сега феминизмът е изправен пред опасността да се превърне в автократична машина, която предпочита да организира позорна клада, вместо да се опитва да променя системата. Самата кръв на феминизма има риск да се превърне в киселина.
