Получих новина от бившия ми шеф в Лос Анджелис, че една от най-големите ни клиентки е починала. Ще я наричам с измисленото име госпожа Дора Стивънс. Дори и след смъртта й, дори и в чужда държава на чужд език, съм длъжна като бивш служител на „Дейвид Уеб" да запазя името й в тайна. Тя беше от тези милиардери, които никога не искат да се знае, че са били такива, затова и никога не беше включена в годишния списък на „Форбс" на най-богатите бизнес хора в Америка.
Благодарение на работата ми в „Дейвид Уеб" съм имала честта и привилегията да познавам поне 20-тина такива личности, които с предприемаческия си гении не само са променили собствения си живот, но и Америка с щедрите си дарения, както и с участието си в обществения живот.
Госпожа Стивънс беше най-голямата клиентка на „Дейвид Уеб". До момента на напускането ми преди 4 години тя беше похарчила за нашите бижута близо 100 милиона долара. Не преувеличавам, нито си измислям, въпреки че подобна цифра със сигурност ще събуди недоверие в разказа ми.
Мащабите на Америка често са неразбираеми за нашите бедни представи. Приятелите ми, които са виждали бижутата, които продавахме, обаче знаят, че това е истина. Тя беше клиент от около 30 години, и беше човекът, поставял най-сложните задачи на компанията за реализиране на екстравагантните й поръчки.
За да бъде разбрано нивото на фирмата, трябва да се отбележи, че „Дейвид Уеб" е нива над „Булгари", за „Тифани". Работеше се, работи се и досега с най-съвършените скъпоценни камъни, най-доброто злато и платина, дори и pavé диамантите трябва да бъдат с цвят Е.
Това е свръхексклузивно ниво на продукт, създаден ръчно от най-добрите майстори в Америка - всичките до едни ортодоксални евреи, работещи в работилницата на „Медисън Авеню". Шефът на работилницата беше немски евреин със силен немски акцент, а самата компания беше собственост на друга изключителна жена, Нина Силбърстийн, вече над 90 годишна, която допреди 5 години идваше на работа всеки ден и наблюдаваше лично изработването на всяко бижу, участвайки в усъвършенстването на дизайна му, ако клиентът имаше изисквания в тази посока.
Нина е дъщеря на украински евреи, избягали от погромите в началото на миналия век и намерили нов живот в Манхатън. Мозъкът й работеше като машина, беше и продължава да е фина, дребна жена с пронизващи сини очи, с която беше удоволствие да се работи не само заради невероятния й бизнес талант, но и заради прекрасното чувство за хумор.
След като е била счетоводител на самия Дейвид Уеб, най-невероятния американски дизайнер на бижута, той я прави съдружник - и така двамата създават една от най-ексклузивните бижутерски фирми в света. Нина, както и Дора Стивънс, и двете впрочем зодия „Близнаци", моята, са едни от най-вдъхновяващите женски фигури в живота ми.
Нито Нина, нито Дора са се родили богати. Дора беше момиче от мормонско семейство, живяло в голяма бедност, стигнало заедно с един от братята си до своите милиарди с изключителен ум, хитрост и твърдост. Тя беше първата жена, която бе собственик на казина в Лас Вегас.
Малко известен факт, дори и в Америка е, че мормоните са страхотни бизнесмени, и всъщност основата на собствеността на голяма част от казината във Вегас е мормонска. Няколко пъти гостувах в едно от изключителните й имения, това в Палм Дезърт, и с очите си съм видяла, че там лампите никога не се гасят.
Тази екстравагантност на Дора Стивънс е заради свръх-бедното й детство, когато всички деца са се къпали в едно корито и единствената електрическа крушка е била отвъртана, за да не се хаби електричество и пари. Дора беше висока, винаги с изправен гръб - изправеният гръб, дори когато си седнал, е задължителен за всяка уважаваща себе си богата дама в Америка - и с разкошна бяла коса, направена винаги в прическа, с която ми напомняше на съвременна Мария-Антоанета. Животът й не беше лесен.
Вегас е град, основан от мафията, и със сигурност Дора е трябвало да направи не един компромис, както и да бъде голяма кучка, за да стигне до възможността да е собственик на казина там. За съжаление това й е коствало единствения син, който е отвлечен преди около 20 години. Тя плаща откупа, но похитителите не го връщат, и тя повече никога не го вижда.
Г-жа Стивънс, както много от клиентките ни, се поддържаше с помощта на фармацевтиката, и по-точно с „Прозак". Там няма стигма срещу анти-депресантите, те са това, без което много от свръх-богатите не биха могли нормално да ръководят бизнесите си. Напрежението е огромно.
Синът й беше оставил две внучки, които бяха гледани от майка им за известно време преди Дора да стане техен попечител. Майката е лежала в затвора за наркотици. И двете момичета са били научени да пушат трева от малки. Някой ден, когато му дойде времето, ще опиша в книга невероятните истории на невероятните животи на много от американците, които имах честта да познавам.
Америка е безмилостно голямо и самотно място дори за самите тях - и много от тях използват наркотиците, за да могат да се справят с тази безмилостност. И така Дора е била принудена да изпрати децата в нещо като мормонско трудово-възпитателно училище в Юта, където са ги отказали завинаги от лошите навици.
Момичетата бяха трудни, красиви, руси създания, за които Дора не пестеше пари за къщи, коли и всичко, което желаят, но не искаше никога те да знаят за огромната й колекция от бижута, както много от клиентите ни не желаят децата им да знаят за техните колекции.
Задачата на бившия ми шеф е след смъртта им да разпродава тези колекции чрез „Сотби'c", след което парите от продажбите да отидат обратно в естейта им, в голямата си част за благотворителност. Пазят децата си от богатството си така, както тук българските богаташи тепърва ще се учат.
Вчера видях във Facebook спор между двама мои приятели на тема, че тук никога богаташите няма да станат хора, в смисъл, че не са способни на благотворителност. Сигурна съм, че това не е така и че много от тях помагат без да се знае, но и знам, че сме все още в началото на възпитанието им на дарители.
Ще минат няколко поколения, докато нивото на мисленето им достигне евентуално американското, а това няма как да стане без помощта на държавата със съответното законодателство.
Не бива да се забравя, че тук има един смешен плосък данък от 10%, докато ако си богат в Америка, този процент е поне около 70% от парите ти, съответно благотворителността е измислена така, че да спестиш голяма част от тези проценти, строейки болници, училища, пътища и какво ли не. Нещата са несравними с малката ни обрулена държавица, която се намира в развитието си 100 години назад от Америка.
Госпожа Дора Стивънс имаше кралски вкус към разточителството, къщата й в Палм Дезърт имаше гараж за 20 коли, Бентлита, Ролсове, и всичко, което й се видеше интересно. Имаше и фризьорски салон, в който всеки ден идваше фризьорка на работа, за да е изрядна прическата й. Една секция беше направена като diner, типично по американски, с червени винилени седалки, неонови лампи и джаги, в банята, която беше по-голяма от апартамента ми, имаше вградена в стената вкаменелост от динозавър, мраморът беше докаран от Италия, кранчетата бяха позлатени, и т.н.
Един ден много харесах чантата, с която беше дошла, великолепна "Judith Lieber" от шраусова кожа. Тя много се зарадва, че я харесвам. И ми каза, че ще ми изпрати същата. Обясни, че през 70-те ходила на шопинг във фабриката на Лийбър, където харесала много този конкретен модел и си купила десет еднакви чанти, но от различни кожи, които събирали прах в гардероба й.
Седмица по-късно получих по пощата подарък от Дора - същата чанта като нейната, но от зелена щраусова кожа, никога не носена, в джобчето с позлатено гребенче с пискюл и позлатено огледалце, а месец по-късно получих втора, отново чисто нова, този път от цикламен питон, а отвътре с най-фината естествена кожа с цвят на кафе с мляко.
И това не беше последният подарък, който получих от нея. Госпожа Стивънс беше изключително щедър човек. Всички хора, които й бяха приятели, или които харесваше, бяха засипвани със скъпи подаръци. Подари ми и първия ми телевизор с плосък екран.
Разказвайки всичко това, съзнавам, че е леко безумно, че съм тук, и съм оставила това зад гърба си, но от Дора и Нина Силбърстийн знам, че човек трябва да следва неотклонно това, в което вярва и за което има талант, и да работи непрекъснато, развивайки го. Затова съм тук, затова и пиша тези редове.
Световете трябва да се събират в книги, филми и разкази от тези, които поемаме риска да нямаме сигурна работа от 9 до 5, но пък имаме възможността да споделяме тези светове с другите, които нямат такава. Това е задачата на изкуството във всяка една негова форма. С този разказ ще подканя всички български богаташи да не се стискат, а да са щедри - както към близките си, така и към хората, и институциите, създаващи мост към световете, които могат да бъдат достигнати само чрез изкуството като слово, визия, музика или танц.
Животът е кратък, дори и милиардерите умират, а след тях остават такива като мен, които не само винаги ще се учат от невероятните им личности, но и ще ги помнят с добро. Всеки човек иска да бъде харесван и обичан, никой не иска да бъде мразен. Когато си в изключително привилегирована финансова позиция, това се постига с щедрост.
P.S.: И след този прочувствен текст, току-що разбрах, че съм разбрала съвсем погрешно, ситуацията е комична, госпожа Стивънс си е съвсем жива и здрава, не е умряла, а аз съм се объркала, защото тази сутрин получих от Кевин нейна снимка без никакъв съпровождащ текст, а жената е на възраст. Хм, г-жо Стивънс, моля да ме извините, че преждевременно Ви погребах. Доста глупаво се чувствам, но пък хубавото беше, че жива или мъртва, Вашата история е вдъхновяваща!
