Знаете ли кое е общото между отговорния и безотговорния човек? И двамата произвеждат боклук; неизбежно е. А кое е различното? Първият се опитва да го ограничи максимално, по възможност да го рециклира, да го превърне в източник на енергия и затова се стреми да го събира разделно, доколкото е възможно. На втория не му пука за нищо от това, свикнал е такава да е средата.
Абсолютно същото важи и за политиката
Сметта е оптималната политическа метафора, така добре пасва, че дори лишава клишето от баналност. Ние до един съзнаваме колко мръсна работа е, но за сметка на това - доходоносна. Ето защо и ромите най-добре знаят цената й. Заровиш ли се в нея, няма начин рано или късно да не се наклепаш, а най-мърлявите директно си получават прозвището „боклуци".
Лишени сме от илюзии в това отношение и не можем да променим факта, стремим се единствено да управляваме последиците му. Имаме възможност да го правим чрез разделно сметосъбиране на демокрацията - стъклата на една страна, пластмасата на друга, органиката - в старите казани.
Това е основната ценност на изборния механизъм - кое къде ще пуснеш, кое от какво ще отделиш
Онези, за които това няма значение, ще са принудени да живеят с отпадъците на другите. Но поне разделението на принципен признак ти позволява да бъдеш различен, независимо кое точно е стъкларията от предизборно пиянстване, задръстен ли си с партийни книжа или си фен на синтетиката.
Партиите имат свои цветове и ясно определени характеристики, точно както и контейнерите за разделно сметосъбиране, защото така по-лесно ориентират околните за особеностите на съдържанието си, не защото им създават излишни илюзии, че вътре има кой знае какви прелести.
Добри или лоши, политическите субекти преди вота се опитваха да придобият своя собствена идентичност, благодарение на разнообразни кампанийни „трикове": обещания, ангажименти, поощрения, агресия, заклинания или позиране.
Резултатът от изборите показа до каква степен гласуващият българин не би искал нещата да се смесват.
Категоричното послание е, че поне що се отнася до осем контейнера, разлика може да бъде направена; ако това беше невъзможно, контейнерите щяха да са по-малко.
Дни по-късно обаче наблюдаваме познат феномен - нарича се шум от коалиране и много напомня да стържещия звук, с които всички отпадъци у нас се смесват безразборно на бунището, въпреки усилията ни да ги диференцираме предварително. Така става възможна идеята за широки сговори на формации, които макар и носители на волята на избирателите си, се чувстват свободни да я подменят както намерят за добре.
Довчерашни противници са на път да се прегърнат, непреодолими пречки потъват в небитието, идейни различия се претопяват и всичко е в името на някакъв абстрактен смислов конструкт, наречен „национален интерес". Любопитен оксиморон е това последното, защото хем трябва да става дума за единна концепция по важните теми, хем всички имат различни виждания (или поне така ни казваха по-рано). Накрая ще се окаже, че националният ни интерес е само сбор от личните им интереси.
Ясно е, че политиката е процес на смесване и който търси естетика и чистота - да се огледа другаде.
Контрастът обаче от действия преди и след вота не бива да илюстрира, че всички контейнери всъщност съдържат едно и също, въпреки външните обозначения и реално е нямало значение кое къде си разпределил с гласа си.
Това по никакъв начин на работи за идеята, че можем да превърнем тази сфера в източник на възобновяема енергия, вижда се само, че веднъж балирани в Народното събрание, отпадъците започват да миришат по един и същи начин. И после никой да не се чуди, че повечето гласоподаватели странят от тази миризлива ситуация.
