След цялата тази лудост покрай коронавируса искам да отида някъде на пикник в гората!
Представям си как още в първия удачен момент, след като паднат мерките срещу епидемията и мантрата за самоизолацията като всеобщо спасение бъде оттеглена, ще събера близки и приятели и ще отидем някъде в планината. Ще намерим някоя хубава поляна, по възможност с поток наблизо, в който да сложим бирата да се охлажда, и ще прекараме един великолепен ден заедно.
И тази мисъл, колкото и странно да звучи, ме държи с вдигната глава.
Каквото и да си говорим, ситуацията в момента е откровено гадна. У нас, а и по целия свят витаят страх и тревога - заради вируса, който от няколко седмици насам взима стотици животи в Европа на ежедневна база, заради изолирането и самотата; заради солидното количество притеснителни новини, които четем всеки ден; заради задаващата се на хоризонта финансова криза... Нещата определено изглеждат мрачно.
И фантазията ми за пикник с добри приятели, скара, бира, игри на открито и хладния горски вятър е противовесът на всички тези мрачни емоции, който ми помага да запазя ума си и да не се впускам в заешката дупка на депресивните мисли и страха.
Всеки от нас има за какво да се страхува - здравето на близките, собственото финансово положение, работа, цялостната посока, към която и България и светът може да идат - Дестинация "По дяволите". И страхът може да бъде наистина парализиращо силен, да те изпрати в посока, в която да се въртиш около все едни и същи тягостни мисли, без да виждаш изход.
Страхът има тази неприятна способност да разяжда душата ти със съмнения и да те отправя към най-лошите от всички възможни сценарии.
В такива моменти всяка идея за позитивизъм, за положителни страни на кризата и т.н. може да ти се струва не просто повърхностна, но и да ти се гади от нея. Но не се сърдете на тези, които искат да виждат положителното. Именно сега имаме нужда от всеки възможен повод за оптимизъм, колкото и незначителен да изглежда.
Защото именно това мислене, подчинено на страха и деструктивните емоции, е истинската опасност. Дори и в най-мрачните си часове човечеството е оцелявало благодарение на чувството за надежда. То те кара да се бориш, да търсиш начини, да се опитваш да се измъкнеш.
Единственото, до което водят депресивните мисли, е желанието да се свреш в леглото и, ако може, да се събудиш, когато всичко е минало. А това, уви, не е опция.
Искаме или не, това е положението. Избягваме контактите, пресмятаме ситуацията, в която всеки от нас се намира в момента, и си поставяме цели - всеки за себе си.
Всичко това обаче започва с надеждата и с нещата, които ни дават поводи да се надяваме. С ясните, малки мечти за това, което ще направиш, веднага щом нещата се нормализират малко от малко.
Така ако при мен идеята е да събера близките си хора, с които не съм се виждал от вече доста време, и да отидем някъде сред природата и да се забавляваме заедно, за други ще е да изведат децата си на разходка в парка, където те да поиграят с други деца, да посетят козметичен салон или фризьор, да видят родителите си, да поритат мачле с приятели, да пият едно кафе на слънце в приятна компания...
Всеки има нещо за себе си - някаква любима идея или фантазия. Или няколко неща.
Представете си как ще идете за пръв път на театър след изолацията и коя постановка ще гледате. Представете си концерт на любима група. Представете си първата глътка студена бира, спускаща се кротко в гърлото ви, на фона на топлото и слънчево време навън, когато вече ще може да се разхождаме и виждаме спокойно.
Представете си перфектния ден. И когато стане време, просто се постарайте да го изпълните.
Сега обаче стискаме зъби и изчакваме ситуацията да се промени. И си представяме всички онези хубави неща, които ще направим, веднъж щом заразата отмине.
Както казва Вапцаров, когато положението е трудно и "хляб" няма, човек може да нахрани душата си с вяра.
