Масова молитва се провежда във Facebook за сбъдването на желание, което от МОН още не са изпълнили - въвеждане на часове по фолклор в училищата.
Мине се, не мине и темата се надига от склада "забравени вещи" и наново разтърсва българската Facebook душа.
Въпросът за изучаването на българския фолклор в училищата бе повдигнат през 2015 г. от главния хореограф на ансамбъл "Чинари" - Асен Павлов ,и радушно подкрепен от председателя на народен фестивал "Нестия" - Христо Станков.
Oттам идеята заживя собствен живот във Facebook.
С приканването "Сподели, ако подкрепяш изучаването на фолклор в училище" и снимкa, под която се изливат тонове коментари "Подкрепям", както преди няколко години се пишеше "Есе" с надеждите да се спечели къща.
Публикацията отново стана "заразна" наскоро и събуди спор между мен и колега - трябва ли да има задължително обучение по български фолклор в училищата. Според мен - трябва.
Нека обаче от самото начало да направя важна вметка - Министерството на образованието не се е напънало да съставя учебници по български фолклор и да им търси място в учебната програма. Предложението за такова обучение е хрумка на хората, не е план, по който в МОН се работи.
Тоест, не съществува концепция какво ще се учи, с каква честота, какво ще включват часовете и каква ще е обществената полза от фолклорната просвета за всички ни.
Нали все пак образованието изпълнява и социална функция. Не може да се лансират реформи само защото много хора страшно ги искат.
След като попихте информацията, че говорим за евентуален предмет в училище, да ви споделя и защо аз съм "за" изучаването на българския фолклор в училище.
Първият ми аргумент е, че народният ни фолклор и култура са преплетени. На нашите географски ширини битът и народните традиции са равнозначни на култура.
Като се върнем 150-200 години назад в миналото, няма да намерим народ, който е слушал симфонии, гледал е вариететни програми и е рисувал пейзажи в стилистиката на кубизма. Българите не сме такива.
Тук сме си предавали приказки от неизвестни автори, митове, обличали сме се и сме посрещали празници според нашите си вярвания. Тези обреди отразяват, от една страна, навиците, страховете и надеждите ни като нация, но и от друга - рисуват манталитета ни.
Да знаеш къде са корените на народопсихологията ни (която не е умряла, а си живее и днес) е чудесно знание. Помага да си обясним какви сме, защо сме такива и да ценим миналото, което ни е оставено.
Фолклорът не се изчерпва с хорàта, ръченицата и носенето на народни носии.
Фолклорът е и да знаеш какви са основите на стълбата, с която сме се изкачили по пирамидата на Маслоу и сме започнали да се вълнуваме за духовното си обогатяване, не само за оцеляването си от ден на ден.
В България етнографските области са 6 и всяка си има собствени привички. Така да се каже - визитни картички за характера на хората в региона.
Лично за мен е леко срамно, че колективно не знаем кои са фолклорните области и какво е характерно за тях.
Другото е, че и хората у нас имат нужда да познават културното си миналото. Търсенето на пазара за информация относно българските традиции е огромно, но експертизата никаква я няма.
Или по-конкретно - научната експертиза потъва под натиска на популярни заглавия като "Стопанката на Господ", "Зарана" и "Топ мистериите на България".
Това са все книги, изкупувани с кашоните, което ми говори, че има солиден интерес към българския фолклор, но понеже на читателите им липсват базови знания по темата, се връзват на всякакви измишльотини.
Като например теориите на Розмари де Мео, която казва, че индианските обреди се практикували от "древните българи" и са отнесени от нашенци "по Америките". Ще паднете шумно по лице, ако споделите с някой малко по-начетен тази информация.
Едно добре оформено образование по фолклор не би оставило пролуки, в които да се насаждат такива откровени глупости в главите на хората.
Опитите за преиначаване на българските традиции ще се хващат във въздуха. Може да съм си малко мечтателка и идеалистка, но представата, че българите ще знаят какъв е истинският смисъл на хорàта, на носиите и на обредите, ме изпълва с радост.
Най-малкото, че за тях си има време, място и повод, а не да се тропат разюздано навсякъде, колкото да покажем откъде сме дошли.
Ако фолклорното образование като култура ще ни цивилизова в този аспект, казвам да го давате насам.
