След всичко, което беше написано за страшното в България - повсеместно срастване на Мафията с държавата; управление на Олигархията; корупция, престъпност, контрабанда; отчаяние, обхванало народа, липса на алтернативи и т.н., бих искала да разкажа една грозна приказка.
Не за Мафията, която размахва бич над нещастния народ и не позволява на демократичното ни гражданско общество да се самоуправлява, а за едно грозно общество, в което липсват граждански импулси.
Приказката се развива в горещ августовски ден по обяд. Детето ми, на година и 7 месеца, скоро трябва да бъде хранено, затова отиваме до пазара. Хващам го за ръчичка и тръгваме. То ходи вече много уверено и даже тича, затова излизането без количка е голяма радост. Не сме много бързи, защото крачките са малки, а любопитните очи виждат толкова интересни неща наоколо.
Точно преди пазара, преди колелото на трамвая трябва да пресечем малко паркингче, където са спрени колите на зареждащи и пазаруващи. На паркинг, доколкото знам, не е редно да се развива висока скорост и да се извършват резки маневри.
Но остър звук на клаксон пред главата на детето ми и изсвирване на спирачки ме разтреперват. Детето ми изпищява уплашено - огромният джип, надвиснал до него, ръмжи и издава звук, който дълго ще го стряска насън... Позволили сме си да се пречкаме пред джипа Му, докато Той маневрира! Извиняваме се, Ваше Величество, Съгражданино, че сме толкова малки и толкова Ви пречим!
Все още треперейки от уплах и възмущение се нареждаме на първата сергия, където картофите изглеждат добре - трябват ни за пюре за обяд. Усмихва ни се белокоса бабка, много симпатична, закача малкия, обяснявам как ще си правим картофено пюре с масло и сирене за обяд, тя ми пълни торбичка, плащам, като й оставям 30 стотинки отгоре, защото се усмихва на детето ми, а аз се радвам, че й помагам.
Сега трябва да си купим и една питка от хлебарницата. Има двама души, които си пазаруват, а аз с малкия, мрънкащ в ръцете ми (вече е уморен и напечен от слънцето) надничам през стъклата, да видя има ли от нашите питки. Има, затова се обръщам да застана пред гишето, но не успявам - Господин на възрастта на баща ми с очилца и дълга коса ме прережда...
Става ми неприятно - сякаш съм невидима - майка, натоварена с дете, торба с картофи, голяма дамска чанта, побираща водичка, памперси, бурканчета и т.н. (някъде около 17-18 кг товар), а и детето ми вече шумно протестира срещу жегата и слънцето, търкайки очи. Казвам му: "Тихо, мило, не плачи, защото всички ще ни прередят, ако продължаваш да плачеш!" Никаква реакция от Господина.
Наистина, защо ли да реагира, когато говоря на някакво дете, а не на него. Зад нас вече има няколко човека - висок младеж с колело и спортна екипировка, двойка на средна възраст, която обсъжда селските пърленки, жена с пълни торби. Господинът, който ме пререди (явно много е бързал) изведнъж започна да се чуди какво и колко точно е тръгнал да купува.
Ровейки из портфейла и джобовете си и почесвайки се, дава противоречиви указания на продавачката - "Дайте ми два,..., не - един... искам и ..., ако може не от изгорелите!..., а тези какви са?... колко струват?... със сирене или извара са?... а меки ли са франзелите? какво?... от кога са?... тук ли са печени..." Минават няколко минути, Господинът променя за трети път съдържанието на поръчката си, продължавайки мудно да рови по джобовете си.
Детето ми вече изнервено пропищява (пече му на главичката и в очите). Не се стърпявам и питам Господина, защо след като ни е прередил, не побърза.
- Я, млъквай, ма! ...!!!
Не намирам думи. Почти със задавен глас му обяснявам, че чакаме вече 10 минути за една питка, защото той ни пререди, без дори да е избрал какво ще купува. Следва грозен порой от обиди.
Хората от опашката се споглеждат, извръщат очи в друга посока. Никой не се намесва.
Мисля си как, ако бях висок младеж, ако бях с партньора си до мен на опашката, дори ако бях просто жена с пълни торби, която си чака реда и стана свидетел на такава сцена, бих се намесила, бих защитила майка с дете в ръцете, публично обиждана от грубиян.
Тръгваме си, не мога да държа повече детето си в тази обстановка. Имаме 1-2 филийки стар хляб вкъщи. Прибирам се разстроена, буца е заседнала в гърлото ми. Мия картофите и започвам да ги беля. Под гладката жълтеникава кора се показва вътрешност на кафяви петна. От 7 картофа 4-те по-едри са пъстрокафяви отвътре. Спомням си белокосата бабка на пазара и как ровеше картофите от задната страна, мислех, че избира хубави, докато закача детето ми...
И така, драги сънародници, стигаме до края на грозната приказка. Тя сигурно ще завърши с: "И те хванали самолетчето и отишли в друга страна, където заживели щастливо"
Ще избягаме с детето ми. Не само от Мафията, Олигархията и Държавна Сигурност, които мачкат Гражданското общество в България. Ще избягаме от това грозно не-гражданско общество!
Естествено, веднага ще се намесят хора, които ще ме проклинат, че бягаме, ще ми обясняват, как не цялото общество е такова, как комунистите са боклуци, как ГЕРБ и Тройната коалиция са виновни за всичко, как като свалим правителството и променим Изборния кодекс, всичко ще се оправи, Реформаторският блок ще ни реформира, ще си построим АЕЦ, ще интегрираме ромите с европейски пари и ще си построим магистрали до всяко село.
Не! Уважавам остатъците от интелигентни и културни хора в тази страна, мъчно ми е, че трябва да бягам, опитах се да се боря (заедно с детето ми, на раменете на баща си, на протестите), негодувах срещу Мафията и Олигархията...
Днешната приказка ми подейства много поучително (както приказките трябва да правят).
Искам детето ми да израсне с Мечо Пух и Малкият принц, а не с грозни звуци от клаксон над главата му, грозни обиди по майка му и белокоси орисници от пазара, които му подават отровни плодове зеленчуци.
P.S. Докато се ровя да изпратя това в редакцията, чета как е открадната химическа тоалетна от магистралата и как министър Клисарова, казала, че децата трябва да започнат да се ориентират професионално още от 4-ти клас... Та в 4-ти клас още се четат приказки, г-жо Клисарова!
Като се замисля как през ренесанса, каноничната красота се е превърнала в клише и отстъпила място на различното, се чудя как успяхме от различното, което е уникално и красиво да стигнем до грозотата, на нашата малка правда. Понякога се чудя защо всеки у нас търси как да се счете за изключение от правилата, но смята, че другите трябва да ги спазват. Това е особено видно на пътя, защото там цената се измерва в човешки живот буквално. Но и във всички сфери отново и отново, ние считаме, че за другите трябва да има твърди правила, но за нас, трябва да има изключение, в случай че правилото не ни изнася. Ей това отношение съсипва пейзажа
Добре бе, аман от хленченето на балъци в тази държава. Какво като си майка, трябва да можеш да си защитаваш интереса. Подобни хора като теб, разбира се, че ще ги мачкат, ще се възползват от тях и ще ги лъжат. Ако си мислиш, че на запад няма да гледат как да ти вземат парите, жестоко се лъжеш и пак ще го правят с усмивка. И най-забавното е когато най-назадничавите и неуспели индивид започнат да заплашват, че ще напуснат държавата. Прав ви път, тук имаме нужда от кадърни, успяващи, проспериращи хора.
О, хич няма да проклинам бягащите или да обяснявам какви части от обществото са такива и такива. Всеки сам си знае къде иска и смята, че може да живее добре. Само ще отбележа, че обществото се състои основно от хора. А ако хората искат промяна, започват от себе си и обкръжението си. Не чакаш някой от опашката да ти отстоява правата - отстояваш си ги сам. Ако си възмутен от прередил те господин, обърни се към господина, не към детето. Ако те обиждат - намери съответния отговор, такъв, който не би те оставил да се чувстваш зле. Ако не искаш да ти пробутват кофти зеленчуци (доколкото на пазара изобщо има нещо различно), намери си място, където ти дават да си ги избираш сама. А ако не искаш да правиш тия неща - не се оплаквай - избор е. Там, където ние толкова напираме да отидем, е станало толкова привлекателно защото в някакъв минал момент хората са поели инициативата в ръцете си. А ние искаме да пропуснем тоя етап и всичко да се нареди самичко. Няма как.
Само да цитирам: "Dragomir Nikolov | 22.08.201316:35 Пълни глупости, и аз съм майка..."
Уважаема Госпожо, Първо си отговорете на въпроса защо сте написала това? Каква нужда задоволявате? Ако е нуждата да се оплаквате,научете се да поемате отговорност за своите избори. Може би е нужда да поставяте диагнози? Без стратегия за лечение диагнозите са само думи без значение. Може би е нужда да сте в ролята на жертва? Потърсете специалист и комуникирайте това. Може би забравяте, че единственото, което имате е времето на своя живот.Използвайте енергиятя, която отделяте да се оплаквате като творческа енергия за по смислени избори, които да донесат щастие на Вас и детето Ви. Защото обстоятелствата не ни правят,те ни разкриват. С обич, Елена
"и до това че авторката и такива като нея - с бягството си носят не-малка вина за това бита в страната да е такъв - на никой не му се бори с проблемите, защото може да избяга на по-лесното. " Драги ми, Боби, ами ако така наречените проблеми за ВЪЗПИТАНИЕТО и МАНТАЛИТЕТА на заобикалящите, кажи ми, аджеба, как оставяйки, ще направя заобикалящите (по-) възпитани, учтиви и добри!??? Единственото, което ми идва на ум е ако нях учителка или ако родя и възпитам децата си правилно, но и в двата случая това ще се случи най-рано чак следващото поколение! А кога точно да живея аз нормално, когато аз сега се държа нормално с всички!? И за какво "по-лесно" бълвуваш!?? Животът е чужбина има трудности, за които не си и сънувал!!! Но има хора, които са решили, че тези тудности си заслужават ако за сметка на това общуваш в ежедневието си с НОРМАНИ и ВЪЗПИТАНИ хора. НЕ СЪМ АЗ ОТГОВОРНА ЗА ВЪЗПИТАНИЕТО И МАНТАЛИТЕТА НА ДРУГИТЕ!!! А САМО ЗА МОЕТО И ЗА ТОВА НА МОЕТО ПОКОЛЕНИЕ!!!
". Ако си възмутен от прередил те господин, обърни се към господина, не към детето. " Подкрепям с 2 ръце!!! В България, и особено жените са царици на намеците!! Тип "казвам ти дъще, сещай се снахо"! Ей, това най ме влужда! Колко по-прост ще бъде света, ако хората си говореха директно, "право куме в очи"! И все пак! Авторката пише, че в крайна сметка му се е опънала на господина. Но я е заляла простотия до шия. И като чувствителна жена се е сдухала...
"Много просто минче - чрез бройката. Едно е през деня си да срещнеш 20 дебила и 100 нормални човека, друго да са 100 дебила и 100 възпитани човека, и съвсем друго да са 100 дебила и само 20-30 нормални възпитани човека." Еми не е чак толкова просто 1. Аз не искам да съм "бройката" за никой. 2. Не е изобщо прблема в НЕоставнето. След като дори и нормалните се побъркват от реалността и вече не са нито възпитани, нито нищо подобно... И никакви "външни" или "незаминали" бройки няма да помогнат... Аз съм просто от друго поколение, което беше възпитавано така. Сега мнозинството е възпитавано другояче и други са му ценностите. Да спомена ли чалгата или чаткаш? И нея я слушат и възпитаниците на елитната гилнязия дето завърших, а не само гаменчетата. Тааааа това просто не ми понася, да се жертвам за "бройката".... 3. В заключение- и никой да не замине- пак хората се чалганизират и циганизират... А за манталитета на да прецаламе/да не се минем/ да сме на далавера да не споменавам изобщо, щото той не датира от ерата на "занимаването", а мноооооого по-отдавна... За Бога- бабка с побелели коси мами жена с малко дете след като го е омаяла със сладки приказаки- за какво изобщо заминаване става дума тука... Те тая баба има деца и внуци и познай как ли ги е възпитала?
"Живота е гаден и хората не са милички и добрички, както ви се иска. " Ама разбира се, че е най-нормално побеляла баба да мами майка с малко дете, след като най-лицемерно го е галила и омайвала със сладки приказки. Да им пробутва развалени картофи, които малкото невинно дете ще яде... Оооо, да това е ама най-нормалното нещо на света! Докато в това време... по на запад от бабката... продавачите на зеленчуци в малко селце, оставят БЕЗНАДЗОРНА стоката си навън пред магазинчето след работно време. С означена цена и кутия за оставяне на парите. С любезна бележка. И представи си НИКОЙ не открадва тези зеленчучи! И си оставя точно парите в кутията! Животът не е гаден. Гадни са хората. А там, където гадостта е на почит, стават все по-гадни. И все повече се заразяват от гадостта, за да оцелеят. И започва да им се струва, че това е нормално и решават, че "няма добри хора", а си1ки са гадни, абе направо животът си е гаден... по дефиниция едва ли не!
Здравей, мила Мариета. Надявам се, че ще прочетеш този коментар. Напълно разбирам гнева ти, обидата и разочарованието. Ако аз бях на опашката в тази хлебарница, повярвай ми, на този чичко щеше да му се види малък светът. Да не говорим за оня с джипа, тези най ги обичам за закуска Но не това исках да ти кажа. Изкарах си цялото висше образование в Париж и след 8 години в този град, смея да твърдя, че го познавам изключително добре. И парижаните също нямат кой знае какво солидарно поведение. В този смисъл, тук не е въпрос до гражданско поведение, а до солидарност. Колко пъти съм изкачвала стълбите на метрото на път за летището, натоварена като магаре с куфари и чанти...минават покрай мен високи, млади, силни мъже и никой не обръща внимание. Всякакви луди и агресивни хора в метрото, нападат един, всички се правят, че нищо не виждат. Преди две години една девойка я изнасилили във влака - в кюпето 3-ма пътника, които само гледали втрещени. А да не ти споменавам какво е отношението на местните към чужденците... Надменно или съжалително (като това съжаление, което човек изпитва, виждайки куц помияр). Болният индивидуализъм е извратено последствие от така наречената глобализация. Съмнява ме дълбоко, че ще откриеш приказката в прехвалената чужбина. В големите градове човек може да се опре само на приятели и близки. Ако търсиш солидарност, избери си малък град с все още запазено сплотено общество или просто се опитай да не ти пука. А когато срещнеш солидарност, оцени я, защото в днешния свят, тя е изчезващ вид във всички развити и развиващи се държави.