След всичко, което беше написано за страшното в България - повсеместно срастване на Мафията с държавата; управление на Олигархията; корупция, престъпност, контрабанда; отчаяние, обхванало народа, липса на алтернативи и т.н., бих искала да разкажа една грозна приказка.
Не за Мафията, която размахва бич над нещастния народ и не позволява на демократичното ни гражданско общество да се самоуправлява, а за едно грозно общество, в което липсват граждански импулси.
Приказката се развива в горещ августовски ден по обяд. Детето ми, на година и 7 месеца, скоро трябва да бъде хранено, затова отиваме до пазара. Хващам го за ръчичка и тръгваме. То ходи вече много уверено и даже тича, затова излизането без количка е голяма радост. Не сме много бързи, защото крачките са малки, а любопитните очи виждат толкова интересни неща наоколо.
Точно преди пазара, преди колелото на трамвая трябва да пресечем малко паркингче, където са спрени колите на зареждащи и пазаруващи. На паркинг, доколкото знам, не е редно да се развива висока скорост и да се извършват резки маневри.
Но остър звук на клаксон пред главата на детето ми и изсвирване на спирачки ме разтреперват. Детето ми изпищява уплашено - огромният джип, надвиснал до него, ръмжи и издава звук, който дълго ще го стряска насън... Позволили сме си да се пречкаме пред джипа Му, докато Той маневрира! Извиняваме се, Ваше Величество, Съгражданино, че сме толкова малки и толкова Ви пречим!
Все още треперейки от уплах и възмущение се нареждаме на първата сергия, където картофите изглеждат добре - трябват ни за пюре за обяд. Усмихва ни се белокоса бабка, много симпатична, закача малкия, обяснявам как ще си правим картофено пюре с масло и сирене за обяд, тя ми пълни торбичка, плащам, като й оставям 30 стотинки отгоре, защото се усмихва на детето ми, а аз се радвам, че й помагам.
Сега трябва да си купим и една питка от хлебарницата. Има двама души, които си пазаруват, а аз с малкия, мрънкащ в ръцете ми (вече е уморен и напечен от слънцето) надничам през стъклата, да видя има ли от нашите питки. Има, затова се обръщам да застана пред гишето, но не успявам - Господин на възрастта на баща ми с очилца и дълга коса ме прережда...
Става ми неприятно - сякаш съм невидима - майка, натоварена с дете, торба с картофи, голяма дамска чанта, побираща водичка, памперси, бурканчета и т.н. (някъде около 17-18 кг товар), а и детето ми вече шумно протестира срещу жегата и слънцето, търкайки очи. Казвам му: "Тихо, мило, не плачи, защото всички ще ни прередят, ако продължаваш да плачеш!" Никаква реакция от Господина.
Наистина, защо ли да реагира, когато говоря на някакво дете, а не на него. Зад нас вече има няколко човека - висок младеж с колело и спортна екипировка, двойка на средна възраст, която обсъжда селските пърленки, жена с пълни торби. Господинът, който ме пререди (явно много е бързал) изведнъж започна да се чуди какво и колко точно е тръгнал да купува.
Ровейки из портфейла и джобовете си и почесвайки се, дава противоречиви указания на продавачката - "Дайте ми два,..., не - един... искам и ..., ако може не от изгорелите!..., а тези какви са?... колко струват?... със сирене или извара са?... а меки ли са франзелите? какво?... от кога са?... тук ли са печени..." Минават няколко минути, Господинът променя за трети път съдържанието на поръчката си, продължавайки мудно да рови по джобовете си.
Детето ми вече изнервено пропищява (пече му на главичката и в очите). Не се стърпявам и питам Господина, защо след като ни е прередил, не побърза.
- Я, млъквай, ма! ...!!!
Не намирам думи. Почти със задавен глас му обяснявам, че чакаме вече 10 минути за една питка, защото той ни пререди, без дори да е избрал какво ще купува. Следва грозен порой от обиди.
Хората от опашката се споглеждат, извръщат очи в друга посока. Никой не се намесва.
Мисля си как, ако бях висок младеж, ако бях с партньора си до мен на опашката, дори ако бях просто жена с пълни торби, която си чака реда и стана свидетел на такава сцена, бих се намесила, бих защитила майка с дете в ръцете, публично обиждана от грубиян.
Тръгваме си, не мога да държа повече детето си в тази обстановка. Имаме 1-2 филийки стар хляб вкъщи. Прибирам се разстроена, буца е заседнала в гърлото ми. Мия картофите и започвам да ги беля. Под гладката жълтеникава кора се показва вътрешност на кафяви петна. От 7 картофа 4-те по-едри са пъстрокафяви отвътре. Спомням си белокосата бабка на пазара и как ровеше картофите от задната страна, мислех, че избира хубави, докато закача детето ми...
И така, драги сънародници, стигаме до края на грозната приказка. Тя сигурно ще завърши с: "И те хванали самолетчето и отишли в друга страна, където заживели щастливо"
Ще избягаме с детето ми. Не само от Мафията, Олигархията и Държавна Сигурност, които мачкат Гражданското общество в България. Ще избягаме от това грозно не-гражданско общество!
Естествено, веднага ще се намесят хора, които ще ме проклинат, че бягаме, ще ми обясняват, как не цялото общество е такова, как комунистите са боклуци, как ГЕРБ и Тройната коалиция са виновни за всичко, как като свалим правителството и променим Изборния кодекс, всичко ще се оправи, Реформаторският блок ще ни реформира, ще си построим АЕЦ, ще интегрираме ромите с европейски пари и ще си построим магистрали до всяко село.
Не! Уважавам остатъците от интелигентни и културни хора в тази страна, мъчно ми е, че трябва да бягам, опитах се да се боря (заедно с детето ми, на раменете на баща си, на протестите), негодувах срещу Мафията и Олигархията...
Днешната приказка ми подейства много поучително (както приказките трябва да правят).
Искам детето ми да израсне с Мечо Пух и Малкият принц, а не с грозни звуци от клаксон над главата му, грозни обиди по майка му и белокоси орисници от пазара, които му подават отровни плодове зеленчуци.
P.S. Докато се ровя да изпратя това в редакцията, чета как е открадната химическа тоалетна от магистралата и как министър Клисарова, казала, че децата трябва да започнат да се ориентират професионално още от 4-ти клас... Та в 4-ти клас още се четат приказки, г-жо Клисарова!
