Фашизмът се завръща в Европа

Лесно забравяме как работи фашизмът: като ярка, блестяща алтернатива на скучните задължения на всекидневния живот, като тържество на ирационалното над здравия разум и опита. Фашизмът включва въоръжени сили, които не изглеждат като въоръжени сили, безразличие към законите на войната в прилагането им към хората, считани за "по-низши", възвестяване на "империя" след непродуктивно изземване на земи.

Фашизмът включва демонстриране на голото мъжко тяло, обсесия по хомосексуалността, едновременно криминализирана и имитирана. Фашизмът отхвърля либерализма и демокрацията като симулативни форми на индивидуализма и отстоява предимството на колективната воля над индивидуалния избор, фетишизирайки носещите слава действия.

Тъй като действията са всичко, а думата не означава нищо, думите съществуват, само за да правят действията възможни - и да ги митологизират

Истината не може да съществува, така че историята не е нищо повече от политически ресурс. Хитлер може да говори за Свети Павел като негов враг, а Мусолини може да извиква духовете на римските императори. 70 години след края на Втората световна война ние сме забравили колко привлекателно е било всичко това някога за европейците - и че единствено поражението във войната го е дискредитирало.

Сега тези идеи са във възход в Русия - страна, организираща историческата си политика около победата на СССР в тази война, и руската пропагандна стара песен на нов глас има странна привлекателност за Германия, победената страна, която би трябвало да се е поучила от отминалите събития.

Плуралистичната революция в Украйна дойде като шокиращо поражение за Москва. И Москва отвърна с атака върху европейската история. Докато европейците наблюдават с притеснение или интерес разпространението на руските специални сили от Крим през Донецк до Луганск, пропагандистите на Путин се опитват да въвлекат европейците в алтернативна реалност, в разказ за историята, доста различен от това, което повечето украинци смятат, или от историческите факти и доказателства.

Украйна никога не е съществувала в историята, гласи руската теза, или ако е съществувала, то е само като част от руската империя. Украинците не съществуват като народ; максимум те да са малоросийци.

Но ако Украйна не съществува, значи и Европа, и европейците също не съществуват. Ако Украйна изчезне от историята, същото се случва с мястото, където са се случили някои от най-големите престъпления на нацистите и на сталинисткия режим. Ако Украйна няма минало, значи Хитлер никога не е опитвал да гради империя, а Сталин никога не е устройвал Гладомора.

Само че Украйна, естествено, има история

Територията на сегашна Украйна лесно може да бъде проследена през всички епохи от миналото на Европа. Киевската история на източнославянска държавност започва в Киев преди хилядолетие.

Срещата с Москва идва след векове на управление от места като Вилнюс и Варшава, и включването на украинските земи в СССР става едва след политически и военни сблъсъци убеждават болшевиките, че Украйна трябва да се третира като отделна политическа единица. След около десет окупации на Киев, Червената армия побеждава и Съветска Украйна влиза в новия Съветски съюз през 1922.

Точно защото украинците са трудни за контролиране и прегазване - и точно защото Съветска Украйна е западна граница на СССР, въпросът за европейската й идентичност съществува от началото на съветската история. В съветската политика цари разединение за Европа: съветската модернизация е опит да бъде повторена европейската капиталистическа модерност, но с идеята да бъде надмината.

Европа е прогресивна или регресивна за СССР в зависимост от момента, перспективата и настроението на лидера. През 20-те години съветската политика насърчава развитието на украинска интелектуална и политическа класа с идеята, че просветените украинци ще изберат съветското бъдеще. През 30-те години съветската политика се опитва да модернизира провинцията, като колективизира земята и превръща селяните в работници на държавна издръжка. Това води до спад на добивите и масова съпротива от украинските селяни, които твърдо вярват в частната собственост.

Сталин превръща тези провали в политическа победа, като хвърля вината за тях на украинските националисти и "чуждестранните им поддръжници". Той продължава реквизирането на зърно от Украйна, с ясното съзнание, че подлага на глад милиони хора, и смазва новата украинска интелигенция. Повече от 3 милиона души умират от глад в съветска Украйна. Резултатът е нов съветски ред на сплашване, където Европа е представяна само като заплаха. Сталин твърди, абсурдно, но ефективно, че украинците съзнателно гладуват по заповед от Варшава. По-късно съветската пропаганда заявява, че който и да е, който споменава Гладомора, е агент на нацистка Германия.

Така започва политиката на фашизъм и антифашизъм, където Москва е защитник на всичко добро, а критиците й са обявявани за фашисти

Руската пропаганда сега упорито твърди, че Червената армия е единствено и само руска, въпреки че в нея е имало и украинци, и представители на други нации. Ако Червената армия се приема за руска, украинците са обявени за "враг". Тази политика е измислена от самия Сталин в края на войната. След като украинците през войната получават похвали за страданията и съпротивата им срещу нацизма, те са оклеветени и прочиствани след войната за "нелоялност".

Когато късният сталинизъм включва и определен тип руски национализъм, новата идея на Сталин за Великата отечествена война има две цели: така руското участие във войната се поставя през 1941, вместо през 1939, така че сключеният между Германия и СССР военен съюз да бъде забравен, и Русия се оказва в центъра на събитията, въпреки че реално в центъра на войната да се намира Украйна, която е приемана за плацдарм за разширение от нацистите, а евреите да са основните жертви.

Въпросът обаче не е толкова в наложената през 70-те пропаганда, колкото в разбирането за войната в паметта на руските лидери сега. Настоящото поколение руски политици са били деца през 70-те и порастват с брежневския култ към войната. При Брежнев войната става още по-недвусмислено руска, без в нея изобщо да се споменават украинци или евреи. Евреите страдат повече от всички други жители на СССР, но Холокостът остава извън масовата съветска история.

Вместо това той се подчертава в съветската пропаганда, насочена към Запада, където страданията на евреите са вменени като вина на украинските и други националисти - хора, които са живели на териториите, които Сталин превзема като съюзник на Хитлер през 1939, и хората, които са се съпротивлявали на съветската власт, когато тя се завръща през 1945. И към тази традиция се връщат руските пропагандисти при сегашната украинска криза: пълна индиферентност към Холокоста, освен като аполитичен ресурс, полезен за манипулирането на хората на Запад.

През декември 1991 г. след 69 години в състава на СССР, над 90% от жителите на съветска Украйна гласуват за независимост (с мнозинство във всички региони на Украйна)

Русия и Украйна се разделят. Приватизацията и беззаконието води до олигархия и на двете места. В Русия олигарсите са подчинени от централизирана държава, докато в Украйна те създават свой странен вид плурализъм. И доскоро, всички президенти в Украйна балансират между Изтока и Запада във външната си политика, и между олигархическите кланове във вътрешната си лоялност.

Това, което е необичайно при Виктор Янукович, избран през 2010, е че той се опитва да сложи край на какъвто и да е плурализъм. Във вътрешната политика той създава фалшива демокрация, в която предпочитаният му опонент е крайнодясната партия "Свобода". Така той създава ситуация, в която да печели избори и да може да казва на чуждестранните наблюдатели, че все пак е по-добър от националистическата алтернатива. Във външната политика той се оказва тласнат към путинова Русия, не защото толкова го желае, а защото клептократската му корупция е толкова крайна, че сериозното икономическо сътрудничество с ЕС би означавало законово оспорване на икономическата му власт.

Янукович краде толкова много от държавната хазна, че държавата е на ръба на фалита през 2013, което го прави уязвим за Русия. Москва е склонна да си затваря очите за методите на Янукович и да отпуска необходимите за спешни плащания пари - срещу съответната политическа цена.

Към 2013 г. балансирането между Русия и Запада вече става невъзможно

Към този момент Москва е спряла да представлява само руска държава с повече или по-малко предвидими интереси, а въплъщава много по-мащабна визия за евразийска интеграция. Евразийският проект има два аспекта: създаване на блок за свободна търговия между Русия, Украйна, Беларус и Казахстан, и унищожението на Европейския съюз чрез подкрепата на европейската крайна десница. Целите на Путин остават крайно прости. Режимът му зависи от продажбите на въглеводороди през тръбопроводи към Европа. Единна Европа би могла да си изгради реална политика на енергийна независимост, под натиска на руската непредсказуемост, или глобалното затопляне, или и двете взети заедно. Но разединената Европа остава зависима от руските въглеводороди.

В момента, в който тези огромни амбиции бяха формулирани, гордата евроазийска поза се сблъска с реалността на украинското общество. В края на 2013 и началото на 2014, опитът да бъде вкарана Украйна в евразийската орбита доведе точно до противоположния резултат. Първо Русия публично разубеди Янукович да подписва търговско споразумение с ЕС. Това доведе до протести в Украйна.

Русия предложи голям заем и изгодни цени на газа в замяна на смазването на протестите. Бяха въведени агресивни закони в руски стил през януари, които превърнаха протестите в масово движение. Милиони хора, излезли на мирни протести, изведнъж бяха обявени за престъпници, и някои започнаха да се отбраняват от полицията. Накрая Русия заяви ясно, че Янукович трябва да прочисти Киев от протестиращите, за да получи парите. Последва снайперското избиване през февруари, което осигури на революционерите ясна морална и политическа победа и принуди Янукович да избяга в Русия.

Опитът да се създаде проруска диктатура в Украйна доведе до противоположния резултат: връщане на властта на парламента, оповестяването на президентски избори и външна политика, насочена към Европа.

Което направи украинската революция не само катастрофа за руската външна политика, но и предизвикателство за режима на Путин в самата Русия

Слабостта на путиновата политика е, че тя не предвижда действия на свободни човешки същества, които избират да се организират сами в отговор на непредсказуеми исторически събития. Руската пропаганда представи украинската революция като нацистки преврат и обвини европейците, че подкрепят тези така наречени нацисти. Тази версия, колкото и да е абсурдна, е много по-комфортна в света и мисленето на Путин, тъй като премахва въпроса за собствената му външна политика спрямо Украйна и замества спонтанните действия на украинците с чуждестранна конспирация.

Естествено, има поводи за опасения от крайната десница в Украйна. Партията "Свобода", отглежданата от Янукович опозиция, сега държи 3 от 20 министерски поста в настоящото правителство. Което доста надминава подкрепата за нея сред избирателите - около 2%.

Някои от хората, които се биеха срещу полицията по време на революцията, които далеч не са мнозинство, бяха от нова група, наречена "Десен сектор", някои от членовете на която са радикални националисти. Техният кандидат за президент в момента има шанса да събере около 1%, а въпреки огромния шум около тях, самата група има около 300 члена. Факт е, че има подкрепа за крайната десница в Украйна, но той е много по-малък, отколкото в повечето членки на ЕС.

Революционната ситуация винаги работи в полза на екстремистите, и има резон за опасения. Поразително обаче е, че Киев се върна към реда веднага след революцията, и новото правителство зае почти невероятно спокойна позиция, изправено пред видима руска инвазия.

Има много сериозни политически различия в Украйна в момента, но насилие се случва единствено в области, които са под контрола на проруските сепаратисти. Единственият сценарий, в който украинските екстремисти наистина излизат на преден план, е този в който Русия реално пробва инвазия на останалата част от страната. Ако президентските избори се състоят според планираното, преди края на май, непопулярността и слабостта на украинската крайна десница ще излезе наяве. Затова и Москва така упорито се съпротивлява на провеждането на тези избори.

Хората, които критикуват единствено украинската десница, пропускат две важни подробности

Първата е, че революцията в Украйна дойде отляво. Тя беше масово движение от вида, който европейците и американците познават само от учебниците по история. Врагът му беше авторитарен клептократ, а централната му програма бе социална справедливост и върховенство на закона. Революцията бе стартирана от журналист от афгански произход, първите жертви бяха граждани на Армения и Беларус, и тя се радваше на подкрепата на мюсюлманите в страната - кримските татари, както и на много украински евреи. Евреин ветеран от Червената армия бе сред убитите от куршумите на снайперистите. Много ветерани от въоръжените сили на Израел също се сражаваха за свободата на Украйна.

Майдан функционираше едновременно на два езика - украински и руски, защото Киев е двуезичен град, Украйна е двуезична страна, а украинците са двуезични. Реално двигателят на революцията беше рускоговорящата средна класа на Киев. Настоящото правителство, каквито и да са недостатъците му, е многоетническо и многоезично, без това да е търсено специално като цел.

В момента в Украйна са повечето свободни рускоезични медии, тъй като важните медии в Украйна излизат на руски, а там все още цари свобода на словото. Путиновата идея за защита на рускоговорящите в Украйна е абсурдна на безброй нива, но едно от тях е следното: хората могат да казват каквото пожелаят на руски в Украйна, но не могат да го сторят в самата Русия.

Сепаратистите в украинските източни райони, които според социолозите представляват малцинство от населението, протестират за правото си да се присъединят към страна, където протестите са незаконни. Те работят за предотвратяването на избори, в които могат да бъдат изразени законните интереси на украинците от източните райони. Ако тези региони се присъединят към Русия, жителите им могат да забравят за какъвто и да е смислен вот в бъдеще.

И това е второто, което остава незабелязано: авторитарната десница в Русия е безкрайно по-опасна от авторитарната десница в Украйна. Като минимум, тя е във властта. Освен това тя няма сериозни конкуренти. Трето, тя не е принудена да се съобразява с вътрешни избори или международни очаквания.

Сега тя следва външна политика, открито базирана на етнизацията на света. Няма значение кой е човек според закона или неговите собствени предпочитания: фактът, че той говори руски, го прави "фолксгеносе", нуждаещ се от руска защита, което в случая реално означава инвазия.

Руският парламент даде на Путин правото на инвазия в цяла Украйна и му даде власт да променя социално-политическата й структура, което е изключително радикална цел. Руският парламент също така изпрати послание до полското Външно министерство, в което предложи разделяне на Украйна. По масови руски телевизии, евреите биват обвинявани за Холокоста; в масовия вестник "Известия" Хитлер бива реабилитиран като разумен държавник, реагирал на неоправдан натиск от Запад; и на парада по случай 9 май, руските неонацисти маршируват по площадите.

Всичко това съответства на фундаменталната идеологическа теза на Евразия

Докато европейската интеграция започва от тезата, че национал-социализмът и сталинизмът са били отрицателни примери, евразийската интеграция започва от по- изкуствената и постмодерна теза, че историята е съчетание от полезни идеи. Докато европейската интеграция предполага либерална демокрация, евразийската идеология изрично я отхвърля.

Основният евразийски идеолог, Александър Дугин, който някога призоваваше за фашизъм "толкова червен, колкото и нашата кръв", сега е обект на по-голямо внимание отвсякога. Трите му базови политически идеи - необходимостта от колонизиране на Украйна, упадъкът на Европейския съюз и желателността на алтернативен евразийски проект от Лисабон до Владивосток - вече са практически официално заявени, макар и в по-малко абсурдни форми от неговите, от руската външна политика. Дугин сега е радикален съветник на сепаратистките лидери в източна Украйна.

Путин сега се представя като лидер на крайната десница в Европа, а лидерите на крайнодесните партии в Европа декларират предаността си към него. Има очевидно противоречие: руската пропаганда настоява пред Запада, че проблемът с Украйна е, че правителството й е твърде крайнодясно, докато Русия изгражда коалиция с европейската крайна десница.

Екстремистки, популистки и неонацистки партии отидоха в Крим и похвалиха избирателния фарс там като модел за Европа. Както изтъква Антон Шехонцов, изследовател на европейската крайна десница, лидерът на българската крайна десница стартира кампанията си за европарламента в Москва. Италианският Национален фронт хвали Путин за "смелата му позиция срещо влиятелното гей-лоби".

Неонацистите от гръцката партия "Златна зора" приемат Русия за защитник на Украйна от "гарваните на международното лихварство." Хайнц-Кристиан Щрахе от австрийската партия FPO им приглася, сюрреалистично, твърдейки, че Путин е "чист демократ". Дори Найджъл Фараж, лидер на британската Партия на независимостта, наскоро сподели путиновата пропаганда за Украйна с милиони британски зрители в телевизионен дебат, твърдейки абсурдно, че Европейския съюз има "кръв по ръцете си" в Украйна.

Президентските избори в Украйна ще се проведат на 25 май - дата, която надали случайно съвпада с последния ден на изборите за Европейски парламент

Вотът за Щрахе в Астрия, за льо Пен във Франция, вече е вот за Путин. И поражението за Европа е победа за Евразия.

Това е простата обективна реалност: единната Европа може и вероятно ще реагира адекватно на агресивна руска петродържава с обща енергийна политика, докато комбинация от каращи се помежду си национални държави няма да го стори. естествено, връщането към национална държава е популистка фантазия, така че интеграцията ще продължи под една форма или друга; единственото, което може да се промени, е формата. Политиците и интелектуалците обичат да казват, че няма алтернатива на европейския проект, но вече има: Евразия.

Украйна няма история без Европа, но Европа също няма история без Украйна. Украйна няма бъдеще без Европа, и Европа остава без бъдеще без Украйна. През вековете досега, историята на Украйна е разкривала повратните точки в историята на Европа - и по всичко изглежда, че това важи и сега. И начинът, по който събитията ще се развият сега, все още зависи, поне за известно време, от европейците.