Звънец, цветя, пълен двор, объркани погледи... 15 септември, някога.
Повече от 10 години не бях стъпвала в училището, в което завърших основното си образование. „28-о СОУ Алеко Константинов" е едно от старите училища в квартала, както ме убедиха деца, играещи в двора : „Най-доброто в „Красна поляна", защото по другите е пълно с цигани". „Не че пречат, но ни пукат футболните топки", уточниха момчетата, които на 15-ти септември ще бъдат пети клас.
Докато си говорихме толерантно за малцинствата, забелязах, че надписът на стената от моето време: „Мразя циганите!", който стоеше необезпокояван години наред, е изтрит. Явно нещата се променят към по-добро, помислих си. И напълно се убедих в това, когато видях, че пред вратата е сложена рампа за инвалиди.
На входа ме посрещна наперен господин: „Накъде така?", отвърна той на поздрава ми. Оказа се пазачът на училището. Ако имахме такъв през 1995-а, сигурно нямаше да си спомням голия мъж, който обикаляше двора на училището. Както и онзи от по-горния клас, който извади пистолет на учителка в коридора. Времената се менят - сега, за да вляза в училището, пазачът ме разпита подробно какво искам и ми даде пропуск, който директорката да подпише.
Изкачих стълбите. Веднага ме лъхна позната училищна миризма на белина - мито е преди малко. Коридорът, където съученикът ми Илиян спъна приятелката ми Роми и тя остана без преден зъб, все още ми се струва много дълъг. С висок таван, огромните му прозорци са подменени, няма ги вече дървените изгнили дограми.
Зъболекарският кабинет обаче си е до стълбите, но има нов надпис на вратата: „Без здравна книжка ДОТУК!" Лекарският кабинет и той си е все там - в дъното на коридора. Напомни ми за дългите прегледи за въшки и срама, когато се окаже, че в косата си имаш развъдник.
Ето го и кабинетът по трудово обучение - там уших първата си и единствена престилка в живота, която майка ми пази и до днес. В кабинета по музика пък влизах дълги години със заблудата, че мога да пея. В стаята за рисуване също бях заблудена, след като ме похвалиха за прерисуване на ваза. За щастие скоро осъзнах, че страдам от пълно бездарие и спрях с напъните към музиката и изобразителното изкуство.
Спомените ме отведоха към свещено място за всеки ученик - тоалетната. Именно там се раждаше творчеството - върху стените и вратите, с флумастер в ръка. Именно там си казвахме най-големите тайни и си правехме срещи по време на час. Но въпреки че мизерията, миризмата и олющените тръби си бяха същите, моят надпис „Оля+Йони ар дъ бест" за съжаление се оказа изтрит.
Продължих обиколката си из училището с малко тъга. След всичкото това пребоядисване, къде е споменът за мен, за нашия випуск? Нямаше нищо - нито имената ни, нито „А" клас са SUPER", нито „Обичам Джопето"...
„Децата днес не пазят", с усмивка ме посрещна директорката госпожа Бакалова. Слабичката руса жена е в училището от 1998-а, беше заела поста година преди да кандидатствам в гимназията. Обясни ми, че всяка година пребоядисват, купуват нови чинове и столове. Учуди ме, че за едно учителско място се борят по 20-30 човека , за заплата от около 580 лева. „Демографският срив доведе до затварянето на много училища", уточни тя.
За трудностите с парите не стана дума, за госпожа Бакалова това е част от ежедневието й вече 12 години. „Знаете ли, децата днес са агресивни заради нездравословната семейна среда, заради все повечето разводи, все повечето болни родители... все повечето умиращи родители. Скоро пак бях на погребение, още едно дете остана без родител...", сините й очи се напълниха със сълзи. Тя се разплака - заради децата, заради родителите, заради себе си...
Разплаках се и аз - заради всички и заради моето училището, което не беше същото. Проблемът вече не беше в липсата на пари, а в липсващите хора...
Сбогувах се с директорката. Но преди да си тръгна, трябваше да видя още едно място - класната ми стая. Спомням си я маслено зелена, с подиум пред дъската, с малки закачалки по стената. Отворих вратата - стаята беше оранжева, по-скоро ръждива. Пребоядисана и свежа, очакваща децата на 15-ти септември, които ще видят сметката на новите чинове.
В тази стая преди толкова години намерих приятелките си, с които съм и до днес. Тук, на първия чин, продадох първия си парфюм - в шишенце от лекарства, напълнено с вода и листа от рози. Бизнесът ми приключи след като няколко души се обринаха и пак тук получих забраната за производство.
Всичко си е на същото място - и чиновете, и дъската, и учителската маса, но всичко е подменено. Дъската вече не е черна, а бяла. По нея сега не се пише с тебешир, а с маркер. А как обичахме да свиваме тебеширите и да драскаме цветя по двора на училището...
Излизайки забелязах, че вратите са сменени, сякаш бяха по-малки и се обърках. Но не, не бяха по-малки - просто аз съм пораснала. Това беше моето „28-о СОУ", но в едно друго време. И аз, и училището вече сме други. Съдбите на всички хора, сблъскали се с нас за тези години, ни бяха променили.
А си мислех, че сме си същите...
