Студено е, а слънцето може и да не се покаже на сутринта. Тъмните сенки, влагата и белите стени, пропити от мириса на марихуана и цигари обгръщат цялата стая. Живея в истинския Амстердам, не онзи с проститутките и кофи шоповете. Sin city, както му викат тукашните из крайните квартали.
Събуждам се и се опитвам да намеря смисъл, онази мисъл, която ще ме вдигне от леглото и ще ми помогне да изляза и да победя. Не я намирам, псувам и ругая, докато се опитвам да отворя очите си. Оглеждам се наоколо - дим, мръсни дрехи, боклуци, празнота.
Чакам някоя врата да се отвори и да видя приятел, познат, ала и това няма как да се случи. Водя въображаеми разговори с хората, които ми липсват. Свободното си време прекарвам на въртящ се диван, а срещу него има огледало.
Виждам бледа, отслабнала сянка на човека, който бях. Рошава коса, брадясал ... Спомням си слънчевите безгрижни дни, но силна гръмотевица ме връща в реалността. Дърпам завесата. Отново вали, отново вятърът превива дърветата и огъва хората. Опитвам се да се приведа във вид... Всъщност има ли значение.
Говоря си сам и търся думите, които ще се сетя, и ще успея да погледна по друг начин на нещата. Не ги намирам.
Прекарвам десетки часове седмично пред това огледало, не защото няма с кой да си говоря, а защото няма какво да науча от околните. Дойдох с огромното желание да науча нещо, да изкарам образованието си и да работя. Осъзнавам, че няма да се справя.
В университета е пълно с хора, загубили човешкото, маршируващи кукли - обучавани, следени, вече научени, че единственият начин да успееш в живота е, ако работиш всеки ден от 9 до 17 часа.
Лицата им, както и моето, са изморени и бледи. Точно в това не исках да се превръщам, точно това се надявах да избегна и все още се опитвам. Започва и денят, умело запълнен с лекции, чийто край едвам дочаквам. По повечето предмети имам домашни, проекти, доклади. Сграбчили всяка свободна минута, постоянно напомнящи ми, че каквото и да правя, винаги има още нещо.
Есенни листа покриват пътя ми към вкъщи и осъзнавам, че не съм бил щастлив от доста време насам. Музиката ме спасява, слушам песни, които ми припомнят безгрижните дни. Хладното слънце едвам се прокрадва измежду облаците. Усмихвам се, защото ми става топло и приятно. Спирам на мостчето над реката и обръщам глава назад. Осъзнавам, че мразя всичко в онази сграда. От преподавателите, през местните, до храната в кафенето. Погледът ми се премества към общежитието, което ме е приютило.
Жълто-бяла сграда, сравнително голяма, апартаментите са отдавани под наем на студенти и чернокожи. Недобро място нощем. Едри капки дъжд ме връщат в реалността, на средата на алеята за колоездачи, а облаците над мен стават все по-тъмни. Не успявам да изпреваря дъжда и се прибирам мокър, вземам горещ душ и пия витамин C, защото ако се разболея, ще е наистина "чудесно".
Сядам на дивана и паля цигара, изпускам дима и проследявам движението му. Хаотичен и същевременно спокоен, намира мястото си в стаята ми. Денят свършва за повечето, но не и за мен. Сещам се, че цял ден не съм ял нищо. Две филии може би? Не мога да се сетя. Приготвям си спагети, защото е лесно и бързо, ако имам време и желание - омлет!
Хапвам, пия сок, поемам дълбоко въздух и сядам на евтиното дървено бюро, заобиколен от хиляди страници, учещи ме как и какво да мисля. Замислям се за живота и се сещам за един цитат: "Няма по-безнадеждно поробени от онези, които фалшиво вярват, че са свободни". Питам се дали фактът, че имам различно мислене, ме прави по-добър или лош човек.
Отговорът идва след секунди. Съжалявам, че не мога да бъда като другите. Съжалявам, че искам да съм щастлив. Иска ми се да си поговоря с някого, но съквартирантите ми са в почивка, няма какво ново да кажа на приятелите си във Facebook, просто защото всеки ден е еднакъв. Забравен съм. Паля цигара и сядам да уча, надявайки се един ден да намеря смисъла на това. Стаята се изпълва с дим, изчезващ както надеждите ми да се справя тук.
Забравям самотата, студа и Амстердам - и отварям учебниците. Апартаментът е пуст и прютява всичката тишина на света. Нищо не се е променило, няма и изгледи да се промени.
Така ли ще живея още 1 месец ... година ... три?
