Не съм в България и откакто започнаха протестите, броя дните до завръщането си; вече ми остават по-малко от две седмици. Приятелите ми са там, роднините ми са там, а останалите са ми дважди по-такива, защото са там.
Не ми е думата да възхвалявам или да се възмущавам. Следя коментарите и постовете във Фейсбук, следя интернет издания, блогове и коментари и не искам да говоря за това. Но искам да ви разкажа за моята съквартирантка Луиз.
Луиз е от Дания. Живеем заедно вече половин година и сме близки. Откакто започнаха протестите на Орлов мост съм като залепена пред компютъра - новини, репортажи, постове във Фейсбук и безбройни коментари. Първите дни, екзалтирана и окрилена, със светнали очи разказах всичко на Луиз и някак очаквах нейната реакция да бъде също на радост. Представете си недоумението ми, когато тя ме гледаше с ококорени очи и сякаш не разбираше напълно какво й казвам.
Нека започна по-отдалеч - Луиз вярва в демокрацията. Луиз е родена в страна, където от люлка до гроб се грижат за теб, ако ти поради една или друга причина не си способен на това. В Дания, една от социалните скандинавски държави, ако си безработен, получаваш на месец сума, която в България специалист ще изкара за три.
Да, това е известно на всички. Но това, което ме изуми, е начинът, по който Луиз ме гледаше, когато й разказвах за ситуацията в момента в България. В България да вярваш в демокрацията е като да вярваш в Дядо Коледа. От малка знам, че "политика" е мръсна дума; от малка знам, че всички са равни, но някои са по-равни от останалите; от малка знам, че у нас демокрацията е само на хартия, а шуробаджанащината, корупцията, подигравката със съдебната система и полицията някак е в кръвта ми. Така, едно на ум ми е, един вид.
А Луиз вярва непреклонно и непоколебимо в демокрацията, и нейната родна страна за тридесет години не й е дала повод това да не е така. Тя вярва в институциите, знае, че когато се оплаче, ще получи възмездие, а когато пострада, ще се погрижат за нея. Преди години работи в супермаркет няколко месеца и после заминава на двумесечно пътешествие в Азия със спестените пари.
Най-големият политически скандал в Копенхаген преди няколко години станал, когато районен кмет бил разкрит, че си е поръчал няколко бутилки скъпо вино в ресторант и е платил за тях с държавни пари. Излишно е да казвам, че с политическата кариера на човекът било свършено и че е бил глобен със сума, многократно надвишаваща похарчената.
Хайде сега си представете реакцията на Луиз на моя разказ. Тя не може да си представи как цяло поколение се вдига срещу правителство, олигархия, медии и корупция едновременно и че единственото оръжие на това поколение е Фейсбук и тяхната собствена воля. Не може да си представи, че нещата са стигнали дотам. За нея е непонятно как се купуват избори. Как се купуват закони. Файлът съмнение в държавата НЕ СЪЩЕСТВУВА в нейния светоглед.
А сега си представете колко тресната останах аз от нейната реакция. Не за друго, а защото не съм подозирала, че такава непоколебима вяра съществува. Някак подсъзнателно съм смятала, че това дълбоко вкоренено българско подозрение си е повсеместно - като хитро намигане към цяла Европа, къде повече, къде по-малко. Но признавам, не бях подготвена за тоталното отсъствие на такова у Луиз, гражданка на Дания.
Аз съм на противоположния полюс - за моята държава не мога да си представя друго. Цял живот съм знаела това, и държавата не ми е дала повод да надмогна своите съмнения.
Нещо е изначално сгрешено в тази схема. А дали можем тепърва да изтрием старите файлове и да ги заменим с нови? Можем ли да намерим в себе си доверие към тази държава, като сме се научили от малки, че такова няма? И дори да преобърнем всичко с главата надолу, какво доверие ще гласуваме на новите си избраници? Откъде ще го вземем?
