Поставянето на Джохар Царнаев на корицата на списанието със сигурност е довело до очаквана реакция за ръководството на "Rolling Stone". Все пак трябва да си напълно наясно с поетия риск при публикуването на нещо, което е толкова вероятно да разбуни духовете. Или да се разбере погрешно и първосигнално.
Ако трябва да съм честен, се възхищавам на смелостта на взелите това решение. Царнаев е все още опушен от димящите дула на медийното внимание и носи по ръцете си следите от Бостънската трагедия.
Като имаме предвид деликатността на темата "тероризъм" в американското общество, което е водеща западна цел за асиметричните заплахи на ислямистки групировки, списанието заслужава медал по провокация.
Когато провокираш обаче, може да следваш две разклонения. Едното е да провокираш без покритие и да предложиш сензационен, лишен от реално съдържание материал. В другия случай можеш да предложиш на читателите си нещо ново, нещо дълбочинно, нещо оправдаващо провокацията на гърба на трагедия.
Без да определям интереса на RS като безвъзмезден и лишен от маркетингови подбуди, съм склонен да поставя стореното от тях във втората графа. Разликата между едно и две обаче не бе уловена от изключително количество хора. Разглеждайки статията (и най-вече корицата) в едностранна плоскост, противниците формираха три важни причини защо ходът на RS е неморален:
1) "Rolling Stone" е списание, което слага на кориците си успели звезди, или примери за подражание. В този смисъл, Царнаев е представен като своебразна икона, намерила точно място във важно издание за културната сцена на американското общество.
2) Нещо повече - Царнаев е представен в красива светлина, с обработка на снимката и различни ефекти, които внасят допълнителен възвеличаващ елемент в нея. Един от най-лансираните паралели е на снимката на Царнаев със снимки като тези Боб Дилън/Джим Морисън от класическите рок години на миналия век.
3) Друг фактор - "Rolling Stone", в изследването си на атентата от 15 април тази година, е включило извършителя-терорист, а не корица/история от гледната точка на някой от пострадалите жители на Бостън.
Гневната вълна бе толкова силна, че за отрицателно време се създадоха петиции, призиви за масиран бойкот от потребителите, както и бойкот от страна на разпространителите на печатни издания и вериги търговски обекти. Бостънският кмет Томас Менино осъди постъпката на RS.
Няколко супермаркети - CVS, Wallgreens, Tedeschi, обявиха, че няма да зареждат новия брой на списанието. Стотици редовни абонати на изданието разгневени заявиха, че след този случай се оттеглят от фен базата на RS. В социалните мрежи започна истински кръстоносен поход на страницата на списанието. За капак и полицай, участвал в акцията за залавянето на Царнаев, публикува свой снимков материал на момчето като контрареакция срещу "излъсканата" светлина, в която RS представя младия чеченец.
Бях изумен от такива аргументи. Особено имайки предвид, че точно 2 сантиметра под снимката на Царнаев стоеше и заглавието на статията, посветена на него. И освен ако нямаш сериозни проблеми с логическите изводи, думите: "Как един популярен, обещаващ студент попадна под зловредното влияние на семейството си, навлезе в радикалния ислямизъм, и се превърна в чудовище?", няма как да бъдат по-далеч от възвеличаване на човека, за който се отнасят.
Неразбирането на тези две изречения в условията на емоционален поглед над статията е част от цялото на една фундаментална и често срещана грешка. Става дума за склонността да отправяме миопичен поглед над определен род кризисни и неудобни проблеми. Останките от тежкия спомен за 15 април и случилото се в Бостън са идеалният пример за страх от знанието, прикрит зад гарда на стеснено тълкуван морал и етика.
Този определен род кризисни теми лесно се видоизменят в теми-табу. За тях трудно се говори, и ако се говори, е редно да се следват едни твърдо формулирани рамки, които са удобни и не противоречат с някакво ширещо се обществено мнение.
За съжаление обаче при конформиране в подобни рамки, много рядко може да се постигне анализ или поглед надълбоко по темата. Ако си говорим за качествена журналистика, то тя трябва да рови надълбоко и неудобно, и най-вече - да боли. За постигането на тази цел се оправдават средствата, но само ако целта е постигната реално. В случая на RS и статията за Царнаев имаме точно такъв случай.
Публичното осъждане залива списанието поради "страненето" от дадени рамки и предлагането на провокираща тема по провокиращ начин. Голяма част от читателите не прочитат дори трите реда думи под визуализацията на сепия-ефект снимката на Царнаев, какво остава за статията, но въпреки това се включват в гневната реакция.
Самата статия същевременно е именно цел, оправдала средствата. Без особено дълбочинен анализ, тя представя биографичния път на Джохар към случилото се на 15 април. Впечатленията на негови бивши съученици и състуденти, преподаватели и приятели са допълнени от поетапните промени на обстановката в собственото му семейство (радикализацията на майка му Зубейдат и по-големия му брат Тамерлан).
Имаме една картина как може да се роди терорист във вътрешната среда на американското общество. Това изображение контрастира на приетото схващане, че тероризмът е външна проява и идва от извършители, които дори не са жители на САЩ и не пребивават в рамките на страната.
Наблюдава се разрушаването на още един стереотип - този за грозното и красивото. Критиката към списанието е, че представя Царнаев в красива светлина и по този начин създава оправдателен образ на едно чудовище. Истината обаче е, че не може да спускаш автоматичен паралел между грозни действия и грозен външен вид. Както и обратното в плоскостта на красивото.
RS прави точно това, което трябва да направи - ровичка се и изкарва генезиса на един сложен проблем - младо, красиво, вътрешно за американското общество момче извършва нещо, което в съзнанията на американците е запазено за по-възрастни, грозни, фанатични, външни за американското общество извършители.
Процесът на пътя му надолу е сложна амалгама от по-широката обществена среда, по-тясната семейна среда, и най-сетне - малкият интимен кръг на самия Царнаев като индивид. В него той същевременно е и извършител, и продукт, амбивалентна същност, която съчетава в себе си човека преди 15 април и чудовището (в очите на обществото), след тази дата.
С налагането на цензура над подобен род статии и прояви се прави най-лесното - неглижиране, изтикване настрана на опитите да се анализират причините, довели до появата на даден феномен. Оттам нататък подобно информационно вето много лесно оставя пролука за следващо събитие от подобен тип. Отчасти разбрах откъде идват притесненията на противниците - живеещо в САЩ момиче ми каза за истинска мания в Twitter на тийнейджърки по Царнаев.
По думите им няма значение дали е терорист или не, чеченецът е красив и те с удоволствие биха били негови (интимни) приятелки. И докато това до някаква степен оправдава притесненията за "красивия" имидж на Царнаев на корицата на RS, то тук по-скоро говорим за проблем на приемника, а не на предавателя. Ако се търси конструктивност, в никакъв случай върху предавателя не трябва да се спуска ограничително було за грешно възприетите от адресатите послания.
Вместо заключение просто ще дам линк към самата статия, която излезе онлайн на 17 юли. Оттам нататък всеки си преценява дали за него провокацията е оправдана от подобен материал.
