Когато майка ми говори за кариерата си в областта на медицината, от която се е отказала заради нас - се чувствам виновна. И то двойно.
Първо изпитвам вина, че съм едното от децата, които са направили невъзможна за нея реализацията в тази професия, в която тя със сигурност би била изключителна. После се чувствам виновна, защото се притеснявам, че моето собствено желание да изоставя кариерата си в името на семейството е знак за предателство.
Не смятам, че майка ми съжалява, че е имала деца, но често си мисля, че тя би искала да е постигнала и други неща.
Признанието, че за мен да стана майка не е само един от многото ми стремежи, а е най-големият ми приоритет - ме кара да се чувствам като предател.
Има огромен брой мъже и жени, които охотно избягват родителството и свързаните с него ежедневни емоционални и финансови разходи. Те изглеждат феноменално щастливи, че нямат деца.
Има и такива, които неангажиращо желаят "наследник" като един вид абстрактно допълнение към "стандартния пакет", предлаган след достигането на определен вид модерна "възрастност".
В този "пакет" децата се появяват наравно с хибриден автомобил, работа с наистина гъвкаво работно време, може би дори вила.
Познавам няколко души, които считат, че децата са "нещо хубаво, което да имаш", но биха избрали кариерата си пред родителството, ако бъдат заставени да решават кое от двете да бъде.
Считам всички тези избори и вариациите между тях за доказателство, че сме постигнали социален прогрес в културната ни връзка с женствеността. Мисля, че това е подобрение спрямо миналото, което създаваше твърде много нежелани деца и нещастни, съсипани от труд майки.
Но сред моето конкретно поколение, има изградено очакване образованите, ориентирани към кариерата жени да не поставят преоритет на майчинството.
Разрешено ни е да желаем деца, стига да желаем и други неща, от рода на впечатляваща кариера, подкрепящ партньор, шепа интересни хобита, които да ни поддържат достатъчно динамични и социални.
Това, заявява ни обществото, е с цел да ни попречи да станем една от онези жени, които се интересуват само от децата си.
Аз несъмнено искам също всички тези неща - и в един перфектен свят дори не би имало конфликт между тях.
Но знам достатъчно и относно това какво ми носи щастие, в какво съм наистина добра...
Знам, че да бъда майка за мен е по-важно от всичко останало, но... признаването на това върви ръка за ръка с риска да изглеждам отчаяна или да предизвикам присмех.
Винаги се колебая дали трябва да споделя, че наистина, всъщност физически дори, чувствам желанието си да бъда майка. Изглежда плашещо да кажеш нещо такова, а и не искам да наливам масло в огъня на изтърканата теза, че всички жени имат еднакви биологични императиви.
Основното в случая е нуждата да се грижиш за някого, а не толкова възпроизводството.
И не става дума за болки в яйчниците, а за внезапното физическо спокойствие, когато се грижа за деца, или дори само когато държа бебе, или видя една детска усмивка.
Когато казвам, че искам деца, нямам предвид просто, че искам да забременея и да родя бебе.
Бебетата са чудесни, но мога също толкова лесно да си представя как осиновявам по-голямо дете.
Егоистично искам да изпитам дълбоката любов, която съм чувала, че върви с появата на детето. Но също така считам отговорността да отгледаш добродетелен и мил човек за нещо също толкова достойно, колкото и да направиш кариера, да изпиташ истинска романтика, да осъществиш невиждани пътувания или да си осигуриш достойно заплащане.
Защо този стремеж като най-висш приоритет се приема толкова често за старомоден, дори за недостатъчен?
Жалко е, че едновременно придаваме ценност на майчинството като реализация на най-висшата цел на една жена, но представяме твърде силното желание за това като нещо жалко.
Изкарвам солидна част от прехраната си, като пиша материали, в които представям своето независимо отношение към нещата и нетърпимостта си към ежедневните проблеми. Но доста хора приемат моите занимания като антитеза на това да бъдеш обвързан с деца.
Зад тази идея стои убеждението, че жените са едноизмерни карикатури, които или са перфектно подходящи за майчинството, заради своята любов към семейния живот и нежност, или твърде катастрофално егоистични за такова нещо.
Не си представям как ще стана жена, която ще говори почти единствено за децата си или ще се сприятелява само с други родители.
Но все пак считам колективното ни презрение към тези майки за притеснително.
Въпреки че със сигурност има жени, които грубо пренасочват разговорите за други неща основно към потомството си, все пак това са предимно жени, които споделят само какво им носи щастие.
Надявам се да не се налага да се отказвам от една надежда в стремежа към друга.
Също така осъзнавам, че това кършене на ръце може да е за нищо, ако никога нямам подходящите средства и/или партньор, които да направят появата на деца поне донякъде възможна.
Но се уморих да слушам как хората ми говорят какво "разхищение" би било, ако жертвам кариерата си в името на потенциални деца.
Съзнавам, че такива коментари се правят като комплимент, но повече от всичко те предават точно колко подценяваме физическия и емоционалния труд - и дори талант - които се влагат в родителството.
Майка ми не е пропиляла интелигентността си и трудно полученото си образование в годините, когато е била у дома с дъщерите си.
Нейният интелект беше от решаващо значение за това ние да придобием интелектуално любопитство и усещане за чудесата в света, което ни направи добри ученици и студенти и интересни жени.
Нейната нежност оформи моето усещане за емпатия и вероятно сегашното ми желание да се грижа за деца.
И в крайна сметка, нейното разочарование, че не е могла да направи всичко, което е желала, я направи най-ожесточения борец за това да приоритизирам собствените си мечти - каквито и да са те.
