Райските скали

- Татко, страх ме е! Не мога да го направя! - Младият мъж бе пребледнял и се взираше с ужас в урвата под краката си.

Бащата бе на няколко метра над него, здраво стъпил на върха на скалата, която се оказа неочаквано препятствие за 23-годишния му син.

Никола - един от най-известните планински водачи - не можа да скрие раздразнението си. Напоследък синът му губеше състезанията по скално катерене дори и от новаците. Ако продължаваше така, нямаше да има никакъв шанс да го включат в групата за изкачване на Матерхорн. Спонсорите нямаше да искат синът му, Павел, да стане част от експедицията.

А върхът си беше истинско предизвикателство, диамант в короната на всеки алпинист.

Скалният блок, издигащ се на височина 4 478 метра сред вечни снегове и ледници, бе последният алпийски връх покорен през 1865-та след много опити и жертви. Не беше най-високият, но беше най-трудният в Алпите. А пък северната му страна бе направо непревземаема чак до 1931.

"Откъде този страх и колебание?" - чудеше се бащата на сина си. Павел бе израснал в планината с него. Бяха изкачили десетки върхове и скални масиви, беше в прекрасна физическа форма, в по-добра надали някога щеше да бъде...

Толкова надежди бе вложил в него! Искаше Павел да стане новият Христо Проданов, да може и той някой ден да покори Еверест...

Но нещата просто не вървяха. Напоследък момчето показваше слабохарактерност и страх, които непрекъснато го проваляха.

Павел се захвана за последния скален клин и от това осигурителното му въже се заизвива като раздразнена змия и се удари в гранитния блок на стената.

Кракът му се подхлъзна леко и десетки малки камъчета се отрониха от скалата и пропаднаха осемдесет метра под него.

Той се стабилизира, напъна се, с последни сили придърпа тялото си напред и се строполи до баща си.

Останал без дъх, младият мъж се облегна на стената и заби празен поглед пред себе си.

- Днес не ми е ден - каза почти безразлично.

- На теб напоследък всеки ден не ти е ден - отговори баща му - Не знам какво ти става. Катериш се като някаква бабичка. Това, все пак, не е най-страшния терен, който си виждал.

Павел не отговори. Бяха седнали в естествена малка ниша, образувана в Райските скали.

Всички туристически брошури твърдяха, че това е една от най-красивите планински гледки в България.

Над тях се извисяваше връх Ботев, а пред тях се виждаше трудно достъпната хижа Рай. От дясно ромолеше водопадът Райското пръскало, почти пресъхнал през горещите юлски дни. Диви коне се разхождаха по планинското плато и докъдето стига погледът се виждаше развълнуваното море от хълмовете на Стара планина. Беше приказна гледка.

Изглед към хижа "Рай". Снимка: Българска федерация по катерене и алпинизъм/БФКА/bfka.org

Бащата се усмихна и потупа окуражително сина си по рамото:

- Няма страшно, утре ще си в по-добра форма. Нали те готвим за Матерхорн, а тия скали тук са смешка и ти го знаеш! Сине, ако не си изкачил Матерхорн, не можеш да продължиш към Еверест. Матерхорн е легенда, истинско предизвикателство за истинските мъже - не заради височината си, а заради мръсния си женски характер - непредсказуем е, опасен и жесток. Връх с две лица e той - хем бял, хем черен. Южният склон е по-лесният, но пък северният струва повече. Той е това, което толкова много мъже са мечтали да покорят, но само малцина са успели...

Очите на Никола светеха от възбуда, когато говореше за този връх, възбуда, която искаше да предаде и на сина си:

- Представи си най-прекрасната жена на света, за която трябва да минеш през много страдания преди да я имаш. Тя хем те прелъстява, хем те отблъсква, хем те разболява, хем те лекува, хем те убива, хем ти дава живот. Така е и с Матерхорн - покориш ли този връх, нищо друго няма да ти се опре, дори и Еверест! Помни ми думите!

Никола говореше като си представяше всеки детайл от върха, за който се бе готвил с години и на който той самия никога нямаше да стъпи, заради усложненията след пневмонията, която бе прекарал.

- Време е да слизаме. Ще бъдем долу за нула време. Аз съм първи - Никола започна с отскоци да се спуска по въжето надолу, Павел го последва вяло.

Нямаше търпение да слезе от проклетата стена.

Пристигнаха в хижата и се проснаха на леглата. Нямаха сили дори да вечерят.

- Ще видиш, че всичко ще е наред, сине. Само трябва да си представиш, че катериш учебната стена, а не Райските скали. Утре ще ти бъде много по-лесно.

Павел гледаше втренчено играта на причудливите сенки по стените, които хвърляха мъртвите лъчи на луната, промъкваща се в стаята им като неканен гост. Най-после затвори очи и се унесе в тревожен сън.

На сутринта баща му се събуди бодър и в прекрасно настроение. Потърси с поглед сина си, но не го видя в съседното легло. Полежа си още половин час и реши да стане да се разтъпче преди да отидат на скалите отново. Излезе навън.

- Виждал ли си сина ми? - Никола попита хижаря - възрастен мъж, прехвърлил шестдесетте.

- Преди час го видях да тръгва към скалите - отвърна той. Сигурно е решил да се разходи, защото не носеше никаква екипировка със себе си.

Никола кимна и отиде да се измие. След това бавно закуси и започна да си гледа часовника. Павел не се появяваше.

Накрая се надигна и тръгна към скалите. Колкото повече ги приближаваше, толкова повече му се свиваше сърцето. Извика Павел по име, но никой не отвърна.

Тогава се затича трескаво към подножието на скалния масив, обзе го паника.

Вдигна глава и започна да търси сина си някъде горе в скалите. Оглеждаше всяка издатина и ръб. Когато не го откри, започна да го търси долу като не преставаше да вика.

Изведнъж се вкамени: на няколко метра от него върху скалиста издатина, обрасла с жълти планински цветя, лежеше Павел.

Веднага разбра, че е паднал от много високо - тялото му беше като на потрошена кукла, а от устата му се стичаше струйка кръв.

Никола изрева и се хвърли към него. Падна върху гърдите му и зарида. Докато го притискаше към съм себе си, видя как изпод дрехата му се подава нещо.

Разкопча горницата му и видя бял лист, върху който разпозна прилежния почерк на сина си, който винаги му бе напомнял на женски.

Павел го уведомяваше:

"Ако прочетеш това, значи Райските скали са ме спасили от Матерхорн. Не се сърди, днес не ме беше страх, просто се опитах да мисля за скалите като за учебна стена, която съм катерил стотици пъти. Надявах се да не падна. Съжалявам".

*Разказът е вдъхновен от действителен случай

Новините

Най-четените