Един мач остана за 2012-а на националите - приемаме Украйна в контрола. Не е лесно запалянкото да се мотивира да го изгледа наживо, особено, след като не е напълнил трибуните на „Васил Левски" дори за световна квалификация с Италия. Втора в Европа, винаги гранд. И днес вероятно домашната трапеза ще е по-силно изкушение пред трибуните на стадиона.
Жалко е, ако се окаже така. Всъщност едно от малкото хубави неща през годината във футбола ни са тези отписани от всички национали. Те са непобедени в групата си от световните квалификации, а общо за календарната 2012 г. имат само една загуба - от Турция в контрола.
Подкрепата за тях би била жест, какъвто родната публика правеше за четвъртите в света, независимо с кого играеха приятелски мачове. През новия век публиката също често пълнеше стадиона в центъра на София. Отливът дойде след серия ужасни представяния в квалификациите. И бе логичен. Но реално това е нов отбор. Именно затова си заслужи аплодисментите и доверието. Защото тези, които са лидери сега, нямат общо с провалилите се от последните 7-8 години.
Забравете „загубеното поколение". Любо Пенев е направил състав или от хора, които влязоха доста късно като възраст в отбораи не играха със „загубените", или от необременени младоци. Изключение, и то донякъде, правят Станислав Манолев, Иван Иванов и Ивелин Попов. Те бяха част и от предишните квалификации, за преди това е излишно да говорим, възрастта им ги правеше периферни играчи за отбора на тарторите Петрови, Бербатов, Пелето, Иванков и останалите.
Съставът на националния е странна смес от играчи, отписани заради възрастта и дебютирали чак на по 28-29 години (братя Миневи, днес вероятно Цветков), на забравени „и от Бога" като Гъргоров, на късно узряли (Дяков), на вече готови за лидерство, но сравнително млади (Попов, Манолев, Михайлов, Иван Иванов), както и на няколко таланта като братя Миланови и Тонев. Типичен случай на отбор, в който няма нито една голяма звезда. Но от няколко души се чака да направят сериозен трансфер и да влязат поне в орбитата на големия футбол и най-силните първенства в света. Тогава тимът би бил по-добър, вероятно и равенствата биха се превръщали в победи.
Една от причините публиката да остане някак хладна въпреки нелошите резултати е липсата на ярка фигура. Няма го Бербатов, Мартин. Няма нито една култова звезда от Левски и ЦСКА, които водят най-големия поток от запалянковци и за национални мачове. Винаги националният тим е бил изграден върху хора, асоциирани с червения и синия цвят. Сега тартори са момчета от Литекс и Лудогорец, както и такива, рано излетели в чужбина и дори не оставили следа в грандовете, ако са играли там. Освен Ники Михайлов, разбира се, който остави следа... но такава, заради която нито един левскар скоро няма да му прости.
Тази аморфност от гледна точка на клубна принадлежност към двуполюсния модел също прави отбора някак далечен на феновете. Вероятно в Пловдив, Стара Загора или Бургас биха припознали и подкрепили този тим далеч по-топло.
А той има нужда от публиката си. Контрола или не, на всеки от футболистите ще му е приятно да чуе поне 15-20 хиляди гърла да го подкрепят. С фенове на трибуните се играе далеч по-лесно, някак ти идват допълнителни сили.
Заслужава го и Любо. Той дотук не ни е подвел в обещанията. Каза, че ще „отлепи ютията от дъното", и тя вече е отлепена. Твърд е в линията си, стратегията, дисциплината. Отборът му е нахакан и не се плаши. Няма и следа от примиренчество.
Заради всичко това националите си заслужиха по едно „браво". За край на една нелоша година и за окуражаване преди решителната следваща, когато може и да се зарадваме на нещо, което преди 12 месеца изглеждаше немислимо.
