Всеки фен на футбола често обича да се поставя в ролята на Гуардиола или Клоп. Обяснимо е - мнозина мечтаят да са на тяхно място.
Има и други наставници, които не извървяват толкова славен път, но по време на професионалната си кариера се радват на особен вид екзотика. Такъв е случаят с Бернд Щанге.
Германецът стартира кариерата си в бившата ГДР, а треньорският му път е достоен за пълнометражен филм, но не като тези от последните "Оскар"-и.
"Още като млад футболист трябваше да се откажа от активна състезателна кариера заради контузия в глезена - разказва Щанге. - Записах се треньорски профил във висшето училище за физическа култура в Лайпциг и така се започна."
В началото на 70-те става част от треньорския щаб Ханс Майер в Карл Цайс Йена, но плаща солена цена.
"През 1972 клубният президент Херберт Кеслер ми каза: "Ако подпишеш това тук, влизаш в групата за пътуванията и ще имаш разрешение да ходиш в чужбина за мачовете от евротурнирите." Подписах, но това вървеше с обвързване с ЩАЗИ (Държавна сигурност, б.а.). До днес това тежи като огромен товар в моята биография - с тъга отбелязва Щанге. - Ако някой иска да ме съди, може да го направи. Но всеки трябва да се запита какво би направил на мое място."
Работата на Щанге е оценена и от футболния съюз на ГДР.
Първо води младежките формации, а през 1982-ра става селекционер на олимпийския отбор. За негово нещастие Източният блок бойкотира Игрите в Лос Анджелис, за които той класира тима си.
"Когато две години си се подготвял като аскет за един турнир и си стигнал до него в последната секунда, подобно решение се приема трудно. Бойкотите и санкциите винаги засягат грешните хора. Какво общо имат спортистите с политическите решения? - пита риторично треньорът. - Бойкотът беше автогол за Източния блок, защото позволи на американците да спечелят класирането по медали с огромна преднина."
След олимпийския отбор идва ред и на мъжкия национален, като пътят среща ГДР и с България в квалификациите за Световното първенство в Мексико през 1986.
След падането на Берлинската стена Щанге започва да работи в Бундеслигата, заменяйки Петер Нойрурер начело на Херта Берлин през 1991 година.
"След обединението на Германия много от моите успешни колеги отвориха кафенета или направиха автокъщи. Аз останах верен на футбола и се превърнах в един от първите треньори от ГДР, заработили на Запад - горд е Щанге. - Херта беше грешка. Клубът се намираше в зоната на изпадащите, беше почти във фалит и беше продал най-силните си играчи. Нямаше какво много да се направи. За мен Бундеслигата тогава бе един нов свят. Даже не знаех, че на Запад трябва да плащаш данъци. В единствения сезон на Лайпциг в Бундеслигата през 1994-та поех отново отбор, който е разпродал звездите си. Смениха ме на почивката в един мач срещу Байерн, което беше доста прибързано решение. Тогава дори не бяхме сред изпадащите. Но няма да се оплаквам. Получих шансове в елита, но трябваше да ги използвам по-добре."
След кратък престой като спортен директор в Херта, Щанге е изправен пред дилема - да заработи в чужбина или да зареже футбола.
И подписва с Днипро (Днепропетровск). Следват престои в ЦСКА (Киев), Пърт Глори (Австралия) и националния отбор на Оман, за да дойде изненадващо предложение.
"Чрез ФИФА получих оферта през 2002 да поема Ирак - връща се назад Щанге. - Подминах предупрежденията на моето семейство и заминах за Багдад. Там ме посрещна германският посланик, който беше много щастлив, че съм приел възможността. Каза ми, че много наши фирми имат представителства там и подписах."
Медиите в Германия разкъсват от критики Щанге заради решението. Обявяват го за "персона нон грата" и започват да го наричат Треньора на Саддам.
"Омразата от пресата в Германия към мен беше сериозна, трябваше да съм доста дебелокож тогава - добавя специалистът. - Аз дори не се запознах със Саддам Хюсеин. Живеех в един и същи хотел с представителите на ООН, които бяха там, за да проверяват за наличие на оръжие за масово унищожаване. Те ме увериха, че такова нещо няма. "Иракчаните дори нямат вериги за танковете", ми казваха те. Но на американците им беше все едно. Нападнаха няколко месеца след моето идване в Ирак. За съжаление, винаги има "добри" и "лоши" войни срещу определени народи."
Войната тотално смазва психически Щанге и следващото му предизвикателство е в лежерния и спокоен Кипър начело на Аполон (Лимасол).
"Поех отбора на последно място в класирането и тогава си казах: "Ако този гранд го изпратиш в долната дивизия, приключваш като треньор". Но стана нещо различно - продължава треньорът. - Следващия сезон спечелихме титлата и купата и вече ядях риба безплатно в който и ресторант да седнех (смее се)."
След Кипър идва нова екзотика, но този път в континентална Европа - националния отбор на Беларус.
"Това бяха най-успешните години на този тим. Победихме Франция на "Стад дьо Франс", направихме равенства с Германия и Аржентина. Звезда беше Александър Хлеб, а имахме играчи с договори с Милан и Барселона. Смятам, че помогнах футболът в страната да тръгне напред. Имах контрол над националните отбори от 16 години нагоре. Бяхме само на косъм от класиране за Евро 2012", добавя Щанге.
А авантюрите му продължават в Сингапур с националния отбор на страната, преди да дойде "най-голямата му грешка" - да поеме Сирия през 2018.
"Отново със съдействието на ФИФА разбрах, че търсят треньор, който не се плаши нито от войната, нито от дявола. Прелетях от Бейрут до Дамаск и се съгласих. Спяхме в един хотел, ограден с бодлива тел и ни пазеха американски войници. Те имаха информация кога ще има атаки и ни съветваха: "След закуска не отивайте в града, ще се стреля!". От терасите си гледахме как се взривяват бомби на 30-40 км разстояние от нас. След престоите ми в Ирак и Сирия развих особено пацифистично чувство. Затова и като чуя политически лидери да говорят за оръжейни доставки, знам, че те нямат никаква идея какво е войната", категоричен е Щанге.
Германецът е освободен още след втория си мач начело на Сирия от турнира за Купата на Азия.
"В отбора нямаше единство. Едни бяха готови да воюват на страната на Башар Асад, а другите - за опозицията - обяснява германецът. - Наред с това имаше един функционер, който се имаше за божество. Една нощ той ме събуди и ми тикна листче с неговата единайсеторка. Каза ми да играя така, както той смята или да си тръгвам за Германия с първия полет, ако не спечеля. Мачът завърши наравно, а аз вече държах в ръцете си билета за родината."
Днес Щанге се радва на пенсионерските си години на бреговете на португалския курорт Алгарве, участва в треньорски семинари и не търси повече футболна екзотика. Все пак се сблъска с такава за няколко живота.
