За емоджитата и глупостта

Гаспар Кьониг е колумнист на френския ежедневник Les Echos. Бил е част от екипа на Кристин Лагард, докато тя е министър на финансите. Считан е за едно от лицата на френския либерализъм като основател на тинк-танка за класически либерализъм Generation Libre, определен като един от водещите в Европа в доклада Global Go-To Report за 2016 г.

Интересен е анализът му в Les Echos с оригинално заглавие: "Философски анализ защо емоджитата са нещо много глупаво":

След дълга и скъпа кампания бретонците успяха да вкарат миналата седмица знамето си в официалния списък с емоджита. Френският район Окситания незабавно поиска същото.

Това не е повод за присмех. Въпросът за емоджитата мобилизира активисти по цял свят: на Тибет, Каталуния и австралийските аборигени беше отказана такава чест; символът на хомосексуалност беше признат, но все още няма емоджи за транссексуалност; тайванското знаме остава забранено в китайските мрежи; листото на канабиса все още не е включено.

Емоджитата са актуални и в съдилищата. Ерик Голдман, професор по право в САЩ, отбелязва, че има повече от 100 иска, подадени миналата година, свързани с употребата им. Дали изпращането на емоджи "пистолет" представлява заплаха за убийство? Това е само един от многото юридически въпроси, свързани с тези символи.

Тези проблеми са неизбежни, когато 92% от интернет потребителите използват емоджита в близо 2.3 трилиона съобщения годишно. Френският писател и тв знаменитост Фредерик Бегбеде, прилагайки усета на агента си към романтичното изкуство, дори постави смеещо се емоджи на корицата на последната си книга, която съдържа цели страници, изписани с емоджита.

Те вече не са просто проява на юношеско кокетство или мимолетна мода. Емоджитата навлязоха в сърцевината на политически, дипломатически и дори литературни въпроси и затова е важно да обърнем внимание към културната регресия, присъща на тези детински изображения, които се гордея, че никога не съм използвал и няма да използвам.

В "Думите и нещата", Мишел Фуко интерпретира настъпването на ерата, която ни е донесла Просвещението и прогреса, като отделяне на обозначаващото и обозначаваното чрез феномена на изобразяването. Подобно на Менините, отразяващи се в огледалото на едноименната картина на Веласкес, сме се научили да осмисляме и да боравим с абстрактни символи, като разменяме валути вместо суровини, проучваме неща, които реално не можем да видим, и използваме думи, за да изобразяваме различни неща.

Емоджитата, за разлика от това, ни връщат обратно в мистична ера, когато символът и знакът е трябвало да се придържа към реалността си. Те прекосяват Розетския камък в обратната посока, като се връщат назад във времето към йероглифите.

В това "сплескване" на мисълта, универсалността вече не съществува: пиктограмата "мъж" или "жена" не може да съществува като концепция и логично трябва да е достъпна във всички тонове и цветове на кожата или косата (червенокосите и забулените жени наскоро получиха своето признание чрез включването им), докато един ден всеки претендира за собствено изображение - уникален безсмислен пласт на собствения аз. Това би обозначавало края на всякаква възможна комуникация.

Нещо повече, не е изненадващо, че този упадък на символите съвпада с бруталното завръщане на аристократичното управление. Докато езиците винаги са еволюирали спонтанно, емоджитата се регулират от монополен орган - консорциума Unicode, отговорен за осигуряване на стандартен компютърен код за всички символи, които е вероятно да бъдат показани на екран (от които емоджитата са само малка част).

Сред малобройните членове на консорциума с права за гласуване са Netflix, Facebook, Google, Huawei, Apple и Microsoft, както и (загадъчно!) султанатът на Оман и правителството на Бангладеш. После идват и "асоциирани членове" като Twitter, Tinder и Amazon.

Пред тези юридически органи без дори най-малка демократична легитимност се налага бретонците, които все още са предпазливи по въпроса за централната власт, да изпращат скромното си искане и да се подчиняват на строгите (но и абсурдно смешни) Unicode правила и да отговарят на въпроси като: "Дали предложеното емоджи може да бъде обект на многобройни употреби?". Все още се опитвам да осмисля как това би могло да бъде приложимо към бретонското знаме.

Реалният въпрос обаче е защо приемаме авторитаризъм от група "повелители на уеб", които изобщо не се интересуват от нас. И дори ако сте технофили и се наслаждавате на свързаността и скоростта на обмена, които технологията осигурява, все още можете да използвате думи. Рязък, интелигентен или хаплив отговор определено изисква повече когнитивни усилия от усмихнато личице. Очевидно това означава повече усилие, но това е цената на цивилизованата комуникация.

Съжалявам, Бегбеде, но като заглавие на книга емоджи, просълзило се от смях, не означава нищо. В крайна сметка критиците дори не могат да говорят за тази творба, докато не я преименуват. Има стотици прилагателни в езика ни, които да изобразяват безкрайни нюанси на удоволствие и радост, и дори и ако пишем текстови съобщения, нека използваме изречения, мътните го взели!

Новините

Най-четените