Партийните конгреси в Съединените щати свършиха, ала човекът, който ще определи резултата от президентските избори през 2012 г. не присъства на нито един от тях. Неговото име е Джордж Буш. Общоприетото схващане е, че изборите се отнасят до бъдещето. Или пък до личностите на кандидатите, или поне възприятията на гласоподавателите за изминалите четири години.
Бърз поглед към миналото обаче показва, че това не винаги е така. Републиканците в САЩ са печелили всички избори в периода между 1868 и 1880 г. - не защото Юлисис Грант, Ръдърфорд Хейс и Джеймс Гарфийлд са били толкова забележителни кандидати, и не защото опонентите им - демократи, са били така ужасни или неподходящи.
Тяхната победа не се дължи и на състоянието на държавата по онова време. Те печелят, защото когато американците си мислят за Републиканската партия по онова време, те се сещат за Ейбрахам Линкълн. А когато се сещат за Демократите, в съзнанието им изниква Джеферсън Дейвис.
Същото се случва и след Новия курс на Рузвелт. През 1948 г. Хари Труман не е особено популярен, а американците са в особено лошо състояние на духа. Ала Труман успява да спечели толкова непоколебимо заради начина, по който американските граждани възприемат Републиканската и Демократическата партия - впечатления, създадени не толкова от него и опонента му Томас Дюи, колкото от Рузвелт и Хувър, които се изправят един срещу друг през 1932 г.
Същото важи и през 1988 г., когато Джордж Буш-старши - слаб кандидат сам по себе си, успява да поведе в надпреварата срещу Майкъл Дукакис и да я превърне в поредното съревнование между Роналд Рейгън и Джими Картър.
Нерядко изборът на държавен глава носи инерцията от неговите предшественици
Смисълът във всичко това, както отбелязват Уолтър Дийн Бърнам и други политолози, е, че не всички президентски избори са равностойни. Някои генерират пренареждане - промяна в публичното възприятие за двете партии - което след това предопределя последващите избори.
В нашата ера Бил Клинтън започна пренареждането, като подобри репутацията на демократите като фискално безотговорна партия, която не се отнася сериозно към националната сигурност, престъпността и богатството.
До края на втория мандат на Клинтън на въпроса към коя партия са по-благосклонни, американците извеждаха демократите двойно по-напред в предпочитанията си.
След това бе избран Джордж Буш-младши, който трябваше да се справя с катастрофите в Ирак, финансовата система и петролната криза в Мексиканския залив - и имиджът на републиканците се влоши значително.
Демократите не успяха да запазят същия курс от ерата на Клинтън, което не е изненадващо, ако се вземе предвид критичното състояние на икономиката. Ала и републиканците не успяха да се отърсят от провала на Буш. А резултатът от всичко това е предимството на демократите, особено сред разрастващите се демографски групи като испаноговорящите и младежите.
Мит Ромни не е велик кандидат - Барак Обама със сигурност е по-добър от него. Ала без наследството на Буш, Ромни най-вероятно щеше да поведе в тази надпревара. Неговият проблем е, че с изключение на лоялните консерватори, Буш толкова нарани имиджа на републиканците, че Ромни далеч не изглежда като спасителя на икономиката, както се опитват да го представят от партията му.
Вместо това е много по-лесно за демократите да го изтипосат като "Джордж Буш-младши 3", точно както нарекоха Джон Маккейн "Джордж Буш-младши 2".
Заравянето на главата в пясъка за наследените от Буш провали не е решение
Ромни се опитва да се справи с наследството на Буш по същия начин, по който се опита и Маккейн - като го игнорира. По време на конгреса на републиканците в Тампа, състоял се миналия месец, Буш не присъстваше - точно както се случи и на конгреса в Минеаполис през 2008-а.
Когато става въпрос за президентски кампании, игнорирането на слабостите рядко ги отстранява. Докато по време на своя конгрес републиканците се преструваха, че Буш никога не е бил президент, кампанията на Обама връчи микрофона на Бил Клинтън и му даде възможност да определи надпреварата като Обама-Клинтън срещу Ромни-Буш. Според Клинтън, републиканците създават икономически проблеми, които демократите разрешават.
В исторически план кандидатите, които печелят, въпреки че партиите им не са популярни в момента, са тези, които успяват да създадат силни и отличителни лични брандове.
Айзенхауер не бе поредният типичен републиканец. Той се превърна в генералът, който освободи Европа. И той никога няма да бъде представен като нова версия на Хувър, защото на практика прие "Новия курс" с отворени обятия.
През 1992 година Клинтън се кандидатира в качеството си на "нов демократ" (т.е. такъв, който не се асоциира с Джими Картър), който отхвърли догмите на собствената си партия по отношение на престъпността, външната политика и богатството.
Проблемът на Ромни е, че подобно на Дюи през 1948-а и Дукакис през 1988-а, неговият личен бранд е твърде слаб
За да спечели първичните избори и да си осигури подкрепата на основните консерватори, Ромни се отказа от почти всички аспекти на политическия си имидж, които биха му позволили да убеди хората, че е нещо повече от поредния типичен републиканец. А за негово голямо съжаление, когато американците си представят типичния републиканец днес, те все още виждат Джордж Буш-младши.
Някой ден ще се появи кандидат за президент от Републиканската партия, който ще прогони духа на Буш. Ала най-вероятно той или тя ще постигне това, като просто обяви пред американците къде се е объркало управлението на Буш и по какъв начин неговият мандат ще се различава от това.
Докато това се случи, Буш ще продължава присъства, макар и косвено, на всеки конгрес на двете партии през предстоящите години, без значение дали някой го е поканил там.
