"Напред! Науката е слънце, което във душите грей!" Химнът на българското образование и просвета "Върви, народе възродени" звучи отвсякъде, обичайно за Деня на славянската писменост и култура. Настроението е тържествено, а за мнозина именно това е денят, който България трябва да чества като национален празник.
У нас отношението към образованието винаги е било високо и знанието се е ценяло като добродетел. Още от "Под игото", където чорбаджи Марко, сам неук човек, кара синовете си да четат и да смятат, е заложена идеята за грамотността като неделима част от пълноценното българско семейство. И тази идея се е запазила и до днес - важно е децата да се изучат, за да се реализират в живота. По принцип.
Проблемите идват тогава, когато се излезе от това "по принцип" и се заговори наистина сериозно по темата - за функционалната неграмотност на значителна част от учениците, за знанията, които гарантираното от държавата образование дава реално на учениците, за тяхната приложимост, за самата система, нейното финансиране, заплащането на кадрите, все по-високата горна възрастова граница и за това какви хора и граждани завършват 12-и клас.
Да, за проблемите на образованието може да се говори много и никога достатъчно. Още по-малко са решенията, а да не говорим и за решения, които действително ще сработят.
Въпреки споделеното съзнание, че проблеми в българското училище има, промени трудно се правят. Налице винаги е страхът, че се правят експерименти с децата и образованието им може да пострада, а те самите да бъдат учени на глупости. Другият ключов момент при тези страхове е, че "реформите" най-често се свеждат до механично разместване на един и същ учебен материал, което, от своя страна, бива опростявано до програмите по "Български език и литература" и "История".
Успяхме да видим дори как една PR-грешка в поднасянето на информация за учебните програми и едно журналистическо неразбиране на термина "съжителство" (която отново не беше изчистена навреме от пиарите) костваха главата на образователен министър - проф. Тодор Танев.
Иначе казано, реформи в образованието се правят трудно и за предпочитане в сектори, от които широката общественост не разбира абсолютно нищо и следователно почти не се меси.
Само че по този начин образованието остава непроменено в дефектите си още от времето на комунизма. Ако някога основната идея на училището е била да свежда знание на възпитаниците си с теоретизиране и строга дисциплина, днешните реалности изискват много повече училището да учи децата да мислят самостоятелно, да умеят да се ориентират в свободен контекст, а не просто да наизустяват факти (особено в ерата на постоянно достъпния интернет те могат да бъдат намерени винаги и лесно).
Ситуацията в момента е заседнала някъде между тези две реалности - идеята за преподаване знание още е в основата на нещата, но е позанемарена, а идеята за учене на логика и мислене не е успяла да влезе достатъчно, камо ли да се наложи.
Тук идва един особено важен въпрос, който стои като прът в колелото на системата - какви хора излизат от училище след 12-ти клас? На какво са способни те и с какви полезни знания разполагат, за да се справят в обществото като самостоятелни личности?
Освен математиката и информатиката, ученето на български език и литература, и на 1-2 чужди езика, останалите предмети предлагат обща подготовка за евентуално профилирано развитие във висшето образование - хуманитарни или инженерни науки, медицина, физика, химия, и др.
Факторът, който липсва, са онези базови знания за практическия живот на учениците. И тази липса се усеща повече от стабилно.
Грамотността у нас все още се разбира предимно като правилното прилагане на граматически правила и запомнянето на специфични периоди, термини и теории по конспект. Отвъд това обаче лежи едно огромно поле на функционалната грамотност, което изисква не просто да можеш да прочетеш нещо, но и да го разбереш, да схванеш същността му...
Зрелостниците се учат да изчисляват логаритмични неравенства или да дефинират анаболитния характер на процесите в цикъла на Калвин, но повечето от тях не знаят каква е разликата между брутна и нетна работна заплата, или между парламент и правителство.
За въвеждане на гражданско образование и базов курс по икономика и лични финанси се говори отдавна, но резултатите на практика са още далеч от каквато и да е реалност, въпреки че нуждата от тях е повече от очевидна.
Защо са важни тези две дисциплини?
На практика те трябва да предоставят познания на учениците за заобикалящата ги среда като граждани на Република България.
От една страна, гражданското образование би трябвало да дава обяснения за това какво е държавата, какво представлява конституцията, кои са държавните институции и какви са техните функции, какво представляват данъците и защо се събират, какво представлява съдебната система, как е структурирана тя, какви са техните задължения и права, и евентуално основи на политиката - какво са партиите, как се разделят и т.н.
По-просто казано, това е курс, който в рамките на няколко учебни години (за предпочитане в гимназията) да предаде рамка от знания, която ще помогне на ученика да разбира какво се случва около него в политически и социален план.
Едва ли би било пресилено да кажем, че над половината от българите в момента нямат представа дори само как работи държавата и коя институция за какво отговаря.
Стига само да си спомним как един референдум за избирателната система беше рекламиран като пенкилер за всички проблеми на държавата, за да си отговорим на този въпрос.
Идеята за такъв предмет датира още от времето на промените през 90-те. Тогава в учебната програма обаче намира място философският цикъл с предмети като "Философия", "Психология и логика" и "Свят и личност". Той претендира, че трябва да включва в себе си и тази гражданска част от познанието, която би трябвало да е достатъчна на ученика. Разбира се, практиката показва друго.
По времето на министър Тодор Танев в МОН (2015-2016 г.) въвеждането на гражданското образование беше само на крачка разстояние. Дори тогава по темата останаха множество неясни моменти. До изготвяне на програма от екипа му така и не се стигна. "Османското присъствие" и "съжителството" бутнаха министъра от поста, преди той да може да лансира идеята за гражданското образование по-напред.
Тогава ресорът бе поет от Меглена Кунева, която обеща, че ще продължи прокарването на гражданското образование. Мандатът й стигна за съставянето на проект за учебна програма, която представляваше есеистичен прочит по темата за гражданското - започваше и свършваше с това колко хубаво нещо е демокрацията, без обаче да дава реални знания за средата.
В момента проектът за въвеждането на предмет "Гражданско образование" изглежда е "на трупчета", а докога - ще се види.
Колкото до идеята за предмет "Лични финанси", тя е не по-малко наболяла и важна, особено на фона на агресивната популярност на бързите кредити и хазарта.
Подобен учебен предмет трябва да дава на учениците основната представа за това как функционира икономиката. Тук се включат знанията за планирането на семейния бюджет; планирането на доходите и разходите за месеца; обяснение за кредитите и депозитите; ролята на банките и как те функционират; каква е ролята на личните спестявания; какво представляват осигуривките и къде отиват; как функционират пенсионното и здравното осигуряване; как се разпределят парите от нашите собствени данъци; кога и как се подава данъчна декларация... Въобще всичко, което засяга гражданина и парите му.
Това също би било добре да се разбие на поне няколко учебни срока, в които тийнейджърите (най-добре отново в гимназиален курс) да придобият основна финансова грамотност.
Засега подобни неща (в една или друга степен) се преподават само по отделни проекти на различни училища. През 2015 г. Джуниър Ачийвмънт България лансира проект за повишаване на финансовата грамотност сред учениците от общо 50 училища, обучавайки преподаватели.
Реална идея за прилагането на такъв учебен предмет в курса на обучение все още няма, освен периодичните препоръки по темата от страна на граждански организации, Световната банка и някои отделни финансови институции.
Защо щом са толкова важни за обществото, тези предмети не се реализират и в самата учебна програма?
От една страна, заради липсата на (достатъчно) квалифицирани преподаватели. Дори тези дисциплини да влязат само в средното образование ще трябва да се намерят преподаватели за над 500 училища. Задача, която не е непосилна, но е трудно изпълнима.
Това означава най-малкото над 500 нови назначени на щат учители (и то при условие че двата предмета се слеят в един общ цикъл, подобен на Философския цикъл в момента), на които трябва да се създаде достатъчно хорариум (за да могат да се издържат от преподаването си).
Добавяме към това принципната липса на достатъчно млади учители по вече съществуващите предмети и липсата на реално сертифицирани учители, които да имат правото да преподават новите знания.
Да кажем, че за "Личните финанси" (или както би се казвал този предмет) вече има изградена преподавателска мрежа от професионалните гимназии по икономика. За предмета "Гражданско образование" обаче такива не съществуват.
Тематиката там е специфична и изисква определена грамотност, която имат прависти, политолози, социолози и специалисти по публична администрация. За тях обаче няма все още предвидена педагогическа правоспособност от университетите. Преди да се реши големият въпрос, трябва да се представи решение от университетите на по-малкия.
Втората по-деликатна причина - няма достатъчно време за всичко.
Всеки родител вярва, че образованието на децата трябва да е възможно най-пълноценно и да съдържа възможно най-много и най-качествена информация. В учебната програма в момента има постигнат определен баланс между различните предмети - езикова подготовка, математика, природни и хуманитарни науки. Добавянето на два нови предмета към този баланс би разбило вече съществуващите реалности, добавяйки още една към достатъчно дълга откъм време и натоварваща учениците програма.
Трупането на допълнителни часове за учене (още 1-2 часа на седмица) не е препоръчително заради здравето на самите ученици. Ако това се компенсира с орязване на други предмети, ще се стигне до протести сред учителските синдикати заради засегнатите интереси.
Вече видяхме реакцията на Института за българска философска култура, когато се заговори за редуциране на часовете по учебните дисциплини от "Философския цикъл". Всеки си пази хляба и всеки си търси интереса. Това е напълно обяснимо, но създава капан за провеждането на каквито и да е същински реформи.
Така остава само възможността за реални промени в образованието да се говори само в бъдещо пожелателно и да се мисли колко добре би било, ако учениците разполагаха с малко повече практически познания за света около себе си, та били и те за сметка на логаритмите или теориите на Фройд.
