Преди няколко години с една моя приятелка чужденка вървим по тротоара на софийския булевард "Г.М.Димитров". Времето е хубаво, решили сме да вземем отсечката от Симеоновско шосе до разклона за Студентски град пеша и да си приказваме.
По едно време, докато аз оживено размахвам ръце и нещо й обяснявам, тя се спира и се втренчва в свежата, зелена трева отстрани на тротоара.
"Мария - казва си - виж какви огромни железа има тук!"
Поглеждам и ти съзирам - щръкнали нагоре към небето арматурни пръчки, които явно някога е трябвало да бъдат основа за пореден строеж. "Да - отговарям аз с типичното за българка пълно спокойствие при подобни градски нелепици - някой не ги е махнал и така са си останали."
"Ама как така?! - упорства моята приятелка - Нали утре оттук ще мине дете с колело например, и ако падне, директно ще се наниже на тези железа! Как може да не са махнати?!"...
Срам ме хвана, да ви кажа. Не толкова от това, че въпросните ръждясали колци стърчат насред тревата до асфалтирания тротоар като скелети на нечия отдавна умряла съвест. А повече от осъзнаването, че толкова съм свикнала с опасностите, сред които някак е нормално да се живее в България, че съм развила нещо като цинизъм към тях, неглижирам ги с онова толкова типично наше "Абе, аре, бе, я не се филмирай!".
И, честна дума, като я гледах как се възмущава там на средата на пустия тротоар с навирените железа, някъде вътрешно в мен ей точно тоя наш български дявол измрънка "Еее, чак пък толкова...!"
Няколко месеца по-късно едно петнайсетгодишно момче си карало колелото по същия тоя тротоар. Носело си каска, имало наколенки, карало внимателно. Не щеш ли обаче из високата и неокосена трева (що ли да е окосена, разбира се?!) отстрани на пътя изскочило подплашено куче. Момчето забило спирачки, колелата се препънали, а то отхвърчало вдясно.
Оживяло.
Само дето от рамото му стърчал ръждясал арматурен кол. Пробол го на "правилното" място - на сантиметри от сърцето.
Научих за случката с момчето по трасето на вътрешнокварталната комуникация. Моята свикнала на държавна грижа и социален ред чуждоземна приятелка се беше оказала права. Или както бихме казали у нас, където хич не обичаме да чуваме от другите предупреждения, които не ни отърват, оказа се "лош пророк".
Не знам дали сте забелязали, но у нас живеем с опиянение от смъртта.
Пред нея сме много смирени и добри, тогава успокояваме страстта си да се ръфаме едни други, защото "мъртвият не ни е вече враг". Отдаваме й специална почит - обявяваме я чрез некролози, служим й по църковно предписание на разни интервали от време, когато я посещаваме по панихиди и задушници.
Цъкаме с език, чукаме на дърво, дърпаме си ушите и си плюем в пазвите да не ни стигне, ама стигне ли ни, чудесни сме в театрализирането на смъртта и тъгата. Дай ни на нас траури, сълзи и изсулени от мъка лица! Тогава се чувстваме значими и мъдри. Тогава сме готови на равносметки и добри думи. Защото тогава, често само тогава, за малко ставаме добри хора.
Трагизмът на нацията ни е обясним донякъде по исторически причини. Кахърното е част от нас, носим си го в народните песни, в наричанията, в националния идеал за геройство.
Тук никой не е герой, ако не е загинал в "името на...". Умрелите в постелята си никога не получават народното признание, което така щедро се дава на трагично простилите се с живота. Смъртта тук освестява, отрезвява, но това нейно действие не води до промени.
Защото за нас е по-важно да си потъгуваме прилично, да оплачем както си знаем, да сме си в траур колкото там е определено по религия, по силата на "така се прави" или според общоприятия аршин за благоприличие.
И не, не искаме нищо да променяме, защото...
... ами защото у нас или никой за нищо няма вина, понеже така или иначе всичко е "Божа работа", или носталгията по миналото винаги го идеализира, каквато и да е истината за него. Преди винаги е било по-хубаво. И винаги ще бъде по-хубаво и от бъдещето, което хич пък не го знаем какво е.
Въпреки тази така българска трагична церемониалност около смъртта обаче не бих казала, че сме народ от некрофили. Колкото и да обичаме да преживяваме тъга и да я възвисяваме като високоморално и етично състояние, като манталитет все пак сме хора, които запрятат ръкави и след черните дрехи могат да облекат бяло.
Опасното е друго - че повече уважение към смъртта, отколкото към живота у нас се демонстрира на държавно ниво.
Вчера беше ден за национален траур. Днес вече всичко ще си е по старому - така, както си е било и в петък, минути преди да се случи поредната катастрофа с автобус, в която загиналите вече са цели седемнайсет души., а ранените - двайсет и пет. Когато този ужасяващ инцидент стана, машината по организиране на публичната церемониалност се включи преди линейките да стигнат до страдащите хора.
Върхът на този парад на загриженост беше посещението на президента в "Пирогов".
Още повече, че точно тогава, при това си посещение и някакъв там разговор с едва дишаща жертва, той взе, че установи как трябва да се влагат средства именно в тази "институция", където се дава адекватна и професионална помощ на хора в беда.
Един вид, ако не бяха измрели масово хора по вина на лоши пътища, неизправни превозни средства и липса на контрол, президентът Радев нямаше и да стъпи в "Пирогов", камо ли да се сети, че на тази болница постоянно й трябват финансова подкрепа и това просто не бива да подлежи на обсъждания и президентски изказвания.
Цинизмът около поредната масова смърт на българи продължава с лашкането на темата за вината. Чудесно им идва в такива моменти на управляващите този ден за национален траур - тогава могат с провиснали като прани гащи лица да хокат журналисти от екраните на телевизорите и да го удрят на моралната нотка как трябва да оставят хората в тъгата си и да чакат "компетентните органи да си свършат работата".
А те тия компетентни органи тая работа никога не я свършват!
Справка - всичките четиридесет и шест катастрофи с автобуси от последните единайсет години. Най-скорошната от тях беше през април, около Великден, та единственото нещо, за което масово се затръшкаха и тогава управляващите, беше, че пак по велики празници ни се случват трагедии.
Дотам и спряха воплите им, независимо, че някои от шестте жертви можеха днес още да ходят и дишат на тая земя, ако просто бяха пътували с колани.
Така ще се случи и сега - виновно ще е провидението, или както казват децата "ми то само" така си стана. Иначе голям рев ще е за загиналите - още повече, че и знаково се връщали от поклонение в манастир.
Удобно ще се потъне в тази средновековна богообреченост и докато наляво и надясно се пише и хленчи "поклон", "респект" и RIP, нито една институция няма да рипне да търси истинските виновници за тази масова смърт по държавна вина.
Бог да ги прости хората, ще кажат, и после просто денят за траур ще мине.
Изумително е нехайството, което храним към живота и как като парцалена топка го ритаме в краката на смъртта. За това ме накара да се замисля и статията от блога на журналистката Ваня Шекерова с гръмкото име "Бременност на промоция".
Той отразява точно това общо нехайство към живота, за което говоря. Някаква жена (в случая авторката) изказва възмущението си от облеклото на една бременна.
Защото бременната се смята за пипната от Бога, коремът й е нает от обществото, за да износи поредния му член, затова тя няма право да си го носи, както намери за добре, а гениталиите й - този така "пошъл" орган, от който всеки човек на тая земя е излязъл - трябва да бъдат контролирани от същия тоя обществен коректор.
Да не му се "натрапват", да не го "подсещат" за съществуването си, че веднага магиката с божественото отива на кино. Винаги съм била сигурна, че за нещата трябва да се говори направо, с истинските им имена. И че трябва да се казва истината, колкото и понякога да е трудно.
Животът е най-голямата ни ценност, не защото е тайнство, а защото един от милиони сперматозоиди влиза в готовата яйцеклетка и това само по себе си е страшен късмет. Ценност е и защото след това може да се превърне в човешки път, в който едно същество да направи стотици велики неща. А може и нищо да не направи, разбира се, но и тогава животът е ценност, просто защото се е случил.
От своя страна смъртта стъпва на живота.
Не може нещо да умре, преди да се е родило, нищо, че всяко родило се нещо все някога ще умре. Краят се дефинира като такъв, защото някъде има някакво начало. В този смисъл животът винаги ще бъде по-голям от смъртта. За него винаги трябва да се полагат повече усилия, той трябва да се пази и отглежда.
Животът е бъдещето, смъртта е миналото. Затова не е ли време най-после да се погрижим за него с някакви прости, човешки и цивилизационни неща. Например да си гледаме дърветата отвън, а не късата пола на бременната в трамвая. Или да вземем и да си направим магистралата с всичките пари, които сме усвоили за нея, по всички заложени изисквания.
Или да не си бием жените и да не подскачаме, като чуем Истанблулска конвенция, че някой ще ни отреже мъжките достойнства. Или да контролираме слагат ли се коланите на пътниците в автобусите и с какви возила се движи българското население.
Ей такива някакви прости неща, с които да празнуваме живота, а не смъртта!
А иначе преди месец минах отново по оня тротоар от началото на този текст. Арматурните железа още си стърчат там.
И ще е така, докато следващото дете с колело просто не прободе сърцето си на тях.
