Има сцени, които не бива да се разиграват в нито една развита страна. Например да седнете в сладкарница с прекрасна гледка към някое живописно езеро и да станете свидетел как семейството на съседната маса да се колебае дали ще може да си позволи да поръча мелби за двете си деца.
В крайна сметка родителите най-вероятно ще поръчат сладоледите, но с цената на доста тъжен компромис.
Такива сцени се случват не само в Германия - двигателят на европейската икономика, който отбелязва успех след успех. Разбира се, нито едно дете няма нужда от мелба, за да оцелее по време на разходка покрай езерото. Можем ли тогава въобще да наречем семейството му бедно?
Ако отговорът е "Да", следващата стъпка може би е въобще да не излизаш с детето си, защото няма да можеш да му купиш дадена стока.
Ами ако си самотен родител - нещо, което прави ситуацията още по-трудна? Може би майките на всяка цена трябва да избягват такива случаи. Защото в развитите индустриални общества бедността обикновено е в женски род.
Втората категория, която бедността най-често засяга, са младежите - бъдещето на дадена страна.
По данни на Евростат за 2017-а в рамките на Европейския съюз 24,8 млн. деца на възраст от 0 до 17 години са застрашени от бедност. Най-застрашени са децата в Румъния, следвана от България на второ място и Гърция - на трето. Това са деца, които няма да получат най-добрите възможности и на свой ред няма да могат да дадат най-доброто от себе си.
През 60-те години на миналия век борбата срещу бедността е била масова и глобална. В САЩ президентът Линдън Б. Джонсън обявява цяла кампания - "Война срещу бедността". Усилията на Западния свят са толкова успешни, че хората започват да говорят за "относителна бедност".
Сега обаче въпросът е докъде са границите на тази "относителна бедност". Как да стане ясно, че изключването от определени социални дейности също означава много?
Бедността е изследвана от всеки ъгъл и все повече хора започват да я виждат като реална заплаха срещу демокрацията. И въпреки това темата за бедността трудно предизвиква кой знае какви емоции, особено в Западна Европа. За нея няма протести, няма ожесточени дебати в парламентарните зали.
Опасността бедността да остане невидима се разкри при вота за Брекзит.
Между 2013-а и 2015-а броят на бедните във Великобритания е скочил с 0,5%. Зад този процент се крият съдбите на 400 хил. британци, които съседи и близки може да са забелязали, но медиите и политиците напълно са игнорирали. Освен това мнозинството от бедните в страната са от така наречените "работещи бедни" - хора, които са в лошо финансово състояние независимо от факта, че имат работа.
Британските икономисти вече виждат евентуална връзка между нарастването на бедните и резултатите от референдума. Възможно е финансовата несигурност на около половин милион души да е повлияла на вота.
Европейските социалисти явно не могат да намерят стратегии, които да подобрят положението на тази демографска категория. Дясното крило също не може, но за сметка на това знае как да превърне страховете на хората в политически капитал. Много леви политици в момента се опитват да вземат пример от десните си колеги, вместо да се поучат от миналото или да анализират настоящето.
Спадът в популярността на европейските социалдемократи доказва, че гласоподавателите не харесват действията им.
Солидарността с бедните не може да бъде мислена единствено на национално ниво, а трябва да премине на глобално. Хората, които искат солидарност, трябва да се борят и с причините за неравноправието. Демократичните партии пренебрегват тези тенденции.
Въпроси като "Грижи ли се държавата достатъчно за мен?" само доказват нарастващата несигурност. Когато доверието в държавната грижа е разклатено, ентусиазмът да има повече солидарност се изпарява, а гражданите започват да се възприемат като самотни бойци.
Междувременно високите наеми изтикват хората от средната класа към предградията. Разбира се, дебатът около бедността не се върти около темата дали гражданите могат да си позволят апартамент в сърцето на града. Но дебатът в едно проспериращо общество трябва да включва тези, които се страхуват от бедността, защото тя ще ги изхвърли от социума.
Радикални решения като безусловен базов доход все още изглеждат твърде амбициозни, докато страхове като този от роботизацията на труда се повишават.
Работникът не иска да е най-големият демократ на света, той е по-скоро наплашен човек. И за момента не се припознава в никоя партия.
Това е коренна промяна в цялото западно общество. И тези, които искат да са новите лидери, трябва да извършат реална промяна, но без да насаждат допълнителни страхове.
