От седмици Хонконг ври и кипи. Протестите „Окупирай Хонконг" загубиха инерция, а на лицата на младите идеалисти се появиха признаци на умора и сенки на разочарование. Тълпите изтъняха, а тези, които все още са по улиците, не знаят колко дълго ще издържат.
Но протестите се развиха в друга посока, която никой не е очаквал - лагерите на окупиращите се оказаха ново и модерно място за туристите от Китай, които влюбено гледат картината на противопоставяне, снимат с мобилните си телефони и си правят селфита с демонстрантите.
Полъх на демокрация
„Ние не искаме да нахлуваме в града, а просто да видим как е тук - тук е различно от всички други места в Китай", казва г-н Сун от провинцията Гуандун. Пътищата към правителствените сгради все още са блокирани, няма достъп до търговския район Causeway Bay, а сблъсъците с полицията са жестоки.
Лагерът на Адмиралтейството е обграден от произведения на изкуството, направени от протестиращите, рисунки с тебешир, бележки, написани на ръка, постери и калиграфия.
Служители обядват като на пикник по празните улици. Благодарение на „Окупирай Хонконг" пътищата са освободени от натовареното движение и пешеходците вече не се блъскат по тротоара като Браунови частици.
Като бивша британска колония и международен център на търговията, западното културно влияние се усеща в целия град, а протестите предизвикаха вниманието на целия свят.
Известна песен на протестиращите е "Do You Hear The People Sing?" („Чуваш ли как хората пеят?") от „Клетниците". Друго протестно парче е "Boundless Oceans, Vast Skies" („Безгранични океани, широки небеса") от местната група Beyond, създадена през 80-те под влиянието на Pink Floyd и британската поп музика.
Гигантски банер пред Адмиралтейството цитира известните думи от песента на Джон Ленън „Imagine":
Наречете ме мечтател, но не съм единствен
На няколко крачки разстояние е стената на Ленън, на която висят закачени хиляди бележки с желанията на жителите на Хонконг.
И именно затова китайските туристи посещават града
Това, което се случва в Хонконг, хем е в Китай, хем е напълно различно. То е глобално. Обърнато навън без предпазливост или студенината, която излъчват китайските лидери при общуване с чуждестранни колеги. А ако китайските граждани гледат навън, но обикновено е в търговски смисъл, а не в културен.
Извън туристическото любопитство, друга промяна се случва в Хонконг. Посетителите като г-н Сун за първи път виждат гражданско неподчинение в истинския свят наоколо. А с посещението на окупирания район туристите виждат, че това не е някаква мръсна работа.
Цензура с обратен знак
Опитите на Китай да цензурира потока от новини за протестите има обратен ефект. Много китайци не знаеха, че нещо се случва в Хонконг, затова когато групите търговци пристигат в града по работа, получават директен достъп до първите редове на спектакъла - гражданско неподчинение в действие.
Със сигурност някои са игнорирали протестите и са отдали почит на магазините на Apple, Chanel и Луи Вюитон, но има множество други, които са спрели пред лагерите за да се снимат, въпреки че всяка публикация от протеста в Weibo - китайския вариант на Twitter, ще бъде премахната малко по-късно.
„Когато хората в Китай казват, че обичат държавата, винаги това е свързано с правителството и винаги има елемент на официалност. Но тук те обичат града и нямат нужда от обхващат властите с тази фраза. Тук е различно от останалите части на Китай. Тук е искрено", казва г-н Сун.
В цял Китай има постери, които казват: Обичай държавата си, бъди патриот. Повечето са направени от властите, от департамента, който преди се наричаше Министерство на пропагандата. „Обичам страната си, но нямам нужда някой да ми казва да го правя" , допълва Сун.
Демокрация в режим на изчакване
В четвъртък вечерта част от лидерите на протеста преговаряха с властите в Хонконг. И очаквано - разговорите не бяха продуктивни. Големи тълпи хора обаче наблюдаваха дебатите по телевизията, а много от зрителите бяха посетители в Хонконг. И те бяха изненадани от усещането за демокрация, което лъха от публичното излъчване на дебатите.
Правото на свободно гласуване не е в ръцете на жителите на Хонконг. Пекин няма да им го позволи, а властите в Хонконг никога няма да го поискат. В този смисъл протестът е обречен на провал. Но от друга страна движението ражда нови политически лидери. Те са на улицата всеки ден. Не е задължително да държат мегафони или микрофони. Но те са там - наблюдават, учат се, изиграват своята роля.
Нека да приемем, че след 15 или 20 години те няма да са напуснали Хонконг, че няма да са свели глава и да замлъкнат, че те все още ще търсят промяната. Те ще бъдат по-мъдри, по-хитри, по-изобретателни. И ще ударят по системата по-силно, отколкото властта в Пекин си представя.
Това е победа. Няма значение какво ще се случи в следващите седмици.
