Китай на прага на икономическа криза?

В по-голямата част от света се смята, че Китай е непоклатим. Отърсвайки се от кризите, множащи се навсякъде другаде, азиатският тигър изглежда сякаш преминава от връх към връх, без спадове, като забележителният му растеж продължава без значение накъде духа вятърът.

Изглежда неизбежно, че Китай ще надмине САЩ и ще стане незаменимата за света икономика. Гледащи в бъдещето бизнесмени и политици смятат, че "държавният капитализъм" на Китай може би е по-висша форма на икономическа организация, по-пригодена за справяне с предизвикателствата на съвременната глобална икономика.

Помислете обаче отново

Няма съмнение, че Китай ще бъде основна икономическа свръхсила с все по-влиятелна роля в глобалната икономика. В много аспекти той вече е свръхсила. Това обаче не означава, че икономиката му е лишена от проблеми - и много от тях са създадени точно от тази система, възхвалявана от анализатори в САЩ и Европа.

И ако Китай не промени курса, при това сериозно, страната със сигурност е изправена пред икономическа криза. Подобни прогнози не са лесни. Всъщност е много трудно да се определи какво точно става в китайската икономика. Данните са оскъдни или ненадеждни.

А Китай в някои аспекти е уникален в икономически план - някога да сме ставали свидетели на гигант с такива мащаби да се издига толкова бързо в глобалната икономика? Прецеденти реално липсват. Остава и въпросът с времето.

Лесно е да се заяви, че Китай ще навлезе в криза; почти невъзможно е обаче да се уточни кога ще стане това. До месец? До година? До десетилетие? Факт е, че Китай би могъл да продължава постарому още известно време. С други думи, има голям шанс прогнозата да се окаже погрешна.

Когато математиката говори, дори политиците би трябвало да замълчат

Все пак едно е ясно - сегашната икономическа система на Китай не може да бъде поддържана дълго. Икономистите, които се специализират по китайския модел, могат да ви изтъкнат всякакви причини защо страната е различна и поради това там не важат нормалните икономически принципи.

Но едно не може да бъде отречено за икономиката - няма как да избягате от простата математика. Ако сметките не излизат, няма значение колко голяма е икономиката, колко бързо расте, или колко сериозна роля играе държавата. А в Китай твърде много сметки просто не излизат.

Голяма част от неизлизащите сметки са резултат от китайския държавен капитализъм. Китай е възприел форма на азиатския модел на развитие, изобретен от Япония и следван в различна степен от много бързо развиващи се страни в Източна Азия.

Най-общо казано, моделът функционира по следния начин: 1) капитализиране на ниските заплати, за да се предизвика растеж чрез износ и бърза индустриализация с огромни инвестиции; 2) насочване на целия процес от държавата; 3) прилагане на индустриални политики и държавно управлявани финансови потоци за навлизане във все по-комплексни сектори.

Тази система генерира фантастични нива на икономически растеж за известно време, но в крайна сметка се срива. Япония имаше своя срив в началото на 90-те и още не се е измъкнала от него две десетилетия по-късно. Южна Корея, страната, която копира най-точно японския модел, преживя своята криза през 1997-1998 г.

Твърде много сметки не излизат

Какво се случва? Моделът е базиран на принцип, който Алис Амсдън в проучването си на корейската икономика, нарича "неправилно определяне на цените". За да се стимулират високите нива на инвестиции, необходими за бързия растеж, моделът зависи от държавно субсидиране, което прави инвестирането в определени индустрии или сектори по-привлекателно и по-безрисково от нормалното.

На бизнеса се отпускат евтини кредити или държавата директно разпорежда пари да се инвестират преферентно в определени проекти. Валутният курс се контролира, за да се насърчават износителите. Отпускат се всякакви субсидии - за енергия, износ и т.н.

Банките не са търговски ориентирани, а до голяма степен служат като инструмент на държавната политика за развитие. Всички тези методи наливат пари - публични и частни - в индустриализацията, създавайки астрономическия растеж, който виждаме отново и отново в Азия.

Проблемът е, че цените не могат да остават неправилни до безкрайност. Има сериозна причина, поради която класическите икономисти винаги са толкова фокусирани върху оставянето на пазарите да определят точното ценово ниво.

Така пазарите изпращат точните сигнали на потенциалните инвеститори къде би трябвало да се влагат пари - и къде не. Ако тези ценови индикатори са изкривени, същото става и с насочването на ресурсите.

Азиатският модел, играейки с цените, в крайна сметка създава огромни изкривявания, заради които се пилеят пари и се получава излишен капацитет. Субсидираните компании не е необходимо да имат възвращаемост по същия начин като не-субсидираните, и това ги кара да вземат лоши инвестиционни решения и да строят фабрики и сгради, които са ненужни и не носят печалба.

В резултат на това се стига до лоши кредити и банковият сектор се огъва. Точно това се случи и в Япония, и в Корея. Въпреки че кризите им се развиваха по много различен начин - спукването на балона на активите в Япония и външен трус в Корея - причините, поради които и двете страни се сринаха, бяха едни и същи: слаби банки, задлъжнели фирми, неразумни инвестиции.

Китай повтаря почти стопроцентово същия модел - със същия резултат

Китай си позволява всички ексцесии, които сме виждали в Япония и Корея, че и отгоре. Нивото на инвестиции в Китай, което е почти 50% от БВП, е щедро дори по азиатски стандарти. Обичайният аргумент в полза на подобни астрономически инвестиции в материални активи е, че Китай е голяма развиваща се страна, която има нужда от всички тези сгради и пътища, които строи.

Ку Хонбин, най-добрият китайски икономист в HSBC, се опря точно на този аргумент в скорошно изследване: "Има масово убеждение на пазара, че в Китай има прекалено много инвестиции и поради това страната повече не може да разчита на инвестиции, за да поддържа растежа си. Не сме на това мнение.

Съотношението инвестиции/БВП в Китай наистина е много високо (46%)... но Китай е само наполовина изминал пътя към урбанизация и индустриализация. Все още е необходимо да се инвестира повече, за да се справя страната с нарасналото търсене на железопътен транспорт, болници и индустриално производство. Скорошният инфраструктурен бум засили транспортния капацитет на страната, но китайската жп мрежа е все още по-къса от тази на САЩ през 1880 г...

В икономически аспект китайските капиталови активи на представител на работната сила са само 8% от тези в САЩ - и 15% от тези в Корея. С други думи, натрупването на капитали в Китай все още е далеч от етапа на спадаща възвращаемост; смятаме, че страната трябва да инвестира повече, а не по-малко."

Картината на предстоящата криза се нарежда доста точно

Да съберем парчетата от пъзела на кризата: прекалено, неправилно насочено инвестиране и гигантски имотен бум, засилени от задлъжнялост и решенията на държавни бюрократи. Да ви звучи познато? Кризата естествено не е неизбежна - ако управниците предприемат действия и променят насоката на икономиката. Плюсът е, че поне някои от висшите политици разбират нуждата от промяна и обещават реформи.

Проблемът е, че китайското правителство не следва собствените си съвети. Икономиката трябва да промени баланса си така, че да не зависи от инвестициите и износа към по-базиран на потребление модел с основен акцент върху качеството на растежа, а не високи темпове на всяка цена. Което не се случва, или поне не става достатъчно бързо.

Китайските консуматори имат по-голямо значение в глобален мащаб, но спестяванията в Китай остават твърде високи, а процентът на потребление като дял от БВП все още е твърде нисък. Стъпки, които биха ускорили необходимата промяна на баланса - намаляването на сериозните мита върху вносните стоки например - липсват.

Управляващите не правят нищо, за да стабилизират цените. Валутният курс остава твърдо контролиран, лихвените проценти - нереформирани. Тъй че инвеститорите в Китай все още действат на база погрешни сигнали.

Защо китайските политици не се стремят към по-фундаментални реформи? Защото се опасяват, че растежът може да им се изплъзне. Последният петгодишен план залага 7% годишен ръст на БВП - но като че ли всеки път, когато растежът спадне под двуцифрено число, политическото ръководство на Китай изпада в паника и отново пришпорва икономиката.

БВП нарасна с 8.9% за четвъртото тримесечие на 2011, но дори това не е достатъчно за китайските лидери. Те отново облекчават отпускането на кредити, наливайки още повече задлъжнялост в икономиката.

Нищо чудно до 2-3 години да наблюдаваме нов азиатски трус

Повечето анализатори коментират тези аргументи с тезата, че "политическите мандарини в Пекин са обмислили всичко". Вярно е, че политиците в страната са се справяли в последните години отлично с управлението на бързо променящата се икономика. Но както знае всеки инвеститор, миналите резултати не гарантират бъдещи печалби.

През 70-те и 80-те години западните анализатори смятаха японските бюрократи за почти супермени. Сега тежката японска бюрокрация се смята за една от основните спънки към икономическото възраждане на страната. Китайските бюрократи сега страдат от същия проблем, който погуби японските им събратя - те вярват, че икономиката може да бъде управлявана с декрети.

Инструментите на класическата икономика - правилното определяне на цените - за тях са на второ място. Защо да се насочва икономика с абстрактни мерки като лихвени проценти, когато можеш просто да укажеш на банките какво да правят? Този подход уби японското икономическо чудо, а сега Китай се плъзва по същата наклонена плоскост. Япония не можа да избегне силите на простата математика.

И Китай няма да може, без значение колко блестящи са политиците му. Кога ще настъпи трусът? Интересно е да анализираме малко историята. И Япония, и Корея преживяха кризите си близо 35 години след старта на азиатския модел за развитие - от началото на 50-те години до 1989 в Япония, и от 1962 до 1997 в Корея. Това предрича криза в Китай около 2014-15 г. Естествено, това не е фиксирана дата - но времето на Китай да оправи проблемите в икономиката си изтича стремително.