Вчера прочетох, че безработицата била най-голямото зло, а днес пък това, че когато американски мъже изгубели работата си, най-често изгубвали и уважението на семейството си. От вчера насам мисля за безработицата.
Съгласна съм, че тя е зло, когато работата, която си изгубил, е била единствената възможност да оцеляваш физически, но не мисля, че в другите случаи безработицата винаги е зло. Тази тема ще оставя за друг път обаче. Сега бих искала да се фокусирам върху проблема на мъжете, които не изкарват пари.
Като цяло, по време на разни съжителства през по-голямата част от живота си на възрастен съм издържала партньорите си или пък съм изкарвала повече от тях. Това понякога е било проблем за мен, но не в обичайния смисъл – не мога да кажа, че това само по себе си е било причина да изгубя уважението си към недопринасящия финансово мъж.
Не съм се притеснявала и от това какво ще си помислят хората, дори и когато не само са си мислели, ами са ми говорели. За мен няма никакво значение откъде идват парите в семейството; все ми е тая дали са изработени, подарени, наследени или паднали от небето – ако ги има, съм благодарна, че ги има и спокойна, че за да ги имам аз, не е ощетен по какъвто и да е начин някой друг.
Не мисля, че човек трябва да се гърчи на някаква гадна и безсмислена позиция само за да го възприемат като сериозен или, още по-глупава причина, като „истински мъж“. В същото време, обаче, смятам, че човек трябва да е готов да го направи ако няма друг начин за оцеляване, а още повече ако от това зависи оцеляването и на негови близки, особено деца. Последното дава на гадната работа смисъл, а на работещия вдъхновение… освен ако не е твърде закоравял егоцентрик.
Не мисля, че е недостойно мъжът ми да е безработен, дори и ако има възможност да изкарва пари, но пък не се налага да го прави, тъй като издръжката на семейството е осигурена. Човек може да прави доста по-смислени неща от това да изкарва пари, без които може да мине – да се опитва да изобрети електрическата крушка, да изследва живота на мравките, да отглежда децата си, да рисува и пр.
За мен обаче е проблем, когато на мъжа ми му липсва вдъхновяващо смислено занимание, защото тази липса го превръща в егоцентричен досадник, за когото няма ни удовлетворение, ни покой. Всъщност той може да бъде такъв дори и ако ходи на работа, понеже наличието на работа не е равнозначно на наличие на вдъхновяващо смислено занимание.
И все пак, когато някои мъже останат без работа след като дълги години са работили, те не знаят какво да правят със себе си. Това може да е заради факта, че са изгубили възможността да се занимават с това, което смятат за призванието на живота си, но по-често е заради това, че работейки, са убивали времето, което не са знаели с какво да запълнят. Ситуацията им не се подобрява от факта, че много от тях са се идентифицирали с работата си и сега са изгубили солидна част от идентичността си; не им помага и фактът, че жените им смятат, че след като вече не носят пари, са излишни.
