Пешеходци на мечтите

Тя е висока, руса и лъчезарна, с аристократични скули и изящни ръце. Казва се Соня. Неговото име е Александър, има поддържана брада, усмихнати очи и учи удивително бързо нови думи. Последната му любима е "таратор".

Семейство Пусен са най-необикновената двойка, която можете да срещнете. Дори само заради факта, че прекарват три години и половина по прашните пътищата на Африка, изминават пеша 14 000 км, в 1800 от които Соня е бременна.

"Някои си мислят, че да пътуваш с жена си може да е трудно, дори неприятно. Но моята съпруга е специална. Тя отваря сърцата на хората и е най-добрият ми приятел. Винаги пътувайте с приятел, независимо къде отивате". Съветът на г-н Пусен е удивително обикновен и искрен, както всичко останало, което казва. Ако съществува някой, който напълно да се вписва в романтичната ви представа за пътешественик, това е той.

Преди две десетилетия, тъкмо завършил училище, Александър се качва на старото си колело и само с една раница на гръб и скромните си спестявания странства из Северна Африка. Защо го прави ли? Ами защото това е детската му мечта. Питам го не е ли опасно. Понякога преследването на мечти може да крие неподозирани рискове.

„Имаш предвид неподозирани камиони - се усмихва французина - най-опасни са камионите. Понякога минават между 80 и 2000 камиона по пътя, по който въртиш педалите и ако нямаш странични огледала може сериозно да си изпатиш. Но пък хора умират къде ли не, не бива да мислиш за това изобщо. Дали вкъщи или на път - каква е разликата? Ако ти е писано да се случи в Хималаите или Индия, защо да си стоиш по цял ден у дома".

Хималаите всъщност са друга история. Преди африканската авантюра, Александър върви над 5 000 км в компанията на друг знаменит пътешественик - Силвен Тесон. Приключенията им подробно са описани и вече са на българския книжен пазар. 25 000 км с колело и 20 000 пеша - такава е сметката за изминалите двадесет години за човека, пълен антипод на термина „домошар". Автоматичната калкулация обаче е излишна.

Единственият смисъл на пътуването е да го правиш непрекъснато, всеки ден, дори да достигнеш само отсрещния хълм и нищо повече. Още по-важно е обаче да разкажеш на всички историята на мечтата си, защото всеки има мечта, но следването й понякога се отлага вечно. А не бива.

Освен да разказват на родните читатели историите си, Соня и Александър са у нас и за да походят. Времето им е кратко за амбициозен план, но се заканват следващия път (вероятно съвсем скоро) да преминат цяла България пеша.

„Имате страшно дива природа" - ме поздравяват двамата и това очевидно е огромен комплимент. „При нас във Франция вече не можеш да пътуваш пеша истински, а вие все още имате този шанс. Правете го." Честно казано точно в този момент ужасно ми се приисква да тръгна с тях; те са хора, които с удоволствие приемат компания за мечти. Пътешествието започва от прага на дома ти и трябва да спре едва когато няма вече места за обхождане. „Важно уточнение за дамите - добавя Соня - носете винаги дълги поли. Така жените ви приемат сестрински, а мъжете не ви закачат. Дългите поли са задължителни и много ценни". „Никакви къси розови секси минижупи" - шеговито вмъква Александър, след което за пореден път се възхищава от таратора с парижко произношение.

Студена млечна супа с краставици, дива природа и удивление в очите на двама от най-интересните световни пътешественици на нашето време. Има дни, в които човек наистина се чувства щастлив от мястото, където се е родил. Уви, обиколката на страната ни засега трябва да изчака, защото следващата цел е Мадагаскар. Този път с децата - 7 годишната Филей и 4 годишния Одисей. Предвижда се прекосяване на целия остров с волски впряг, тъй като хлапетата все още не са получили пешеходната закалка на родителите си.

„Да си глава на семейство съвсем не противоречи на това да странстваш по света. Просто стените падат, стаите стават континенти, а таванът са ти звездите". Ако ми го беше казал някои друг, щях да го приема за най-обикновена мотивираща пропаганда, но на Соня и Александър Пусен им вярвам безусловно.