Знаете го сигурно вица. Питали един съветски пенсионер кога животът бил най-хубав: при Сталин, Хрушчов или Брежнев. "При Сталин - отвърнал без колебание човекът - пак беше мизерия, но поне оная работа ми ставаше".
Този анекдот чудесно улавя духа на носталгията, която периодично наляга обществото ни. Националната потентност е попреминала, и всички копнеем за едновремешната твърдост, независимо дали в спортно, икономическо или културно отношение.
Това вероятно е причината и кметът на врачанското село Бели Извор да опъне билборд на балкона на административната сграда с текст: "Тодор Живков обичаше хората и остави една силна и уважавана България". (А край Несебър - билборд с надпис на червен фон: "Тодор Живков, ръководител на Майка България. Бел.р.)
В допълнение към това аксиоматично съждение се мъдри и познатата снимка на бившия Първи с възможно най-човеколюбивия му поглед. На всичкото отгоре въпросният кмет не бил живковист, дори нямал леви уклони, но уважавал продуктите на неговото управление. Билбордът бил провокация към днешните управляващи и спомен за времето, когато в страната имало сигурност, работа за всички и хората планирали спокойно живота си.
Кои точно управляващи провокира кмета не става ясно, още по-малко пък дали си дава що за нелепа щуротия е да вееш подобни констатации на фасадата на кметството, като самият ти си част от актуалната власт. Но да оставим настрана белоизворския билбордов провокатор. В средата на септември настоящият Първи ще посети региона и тогава ще стане ясно кой повече обича хората, какво оставя след себе си и нравят ли му се такива намеци.
От психологическа гледна точка носталгията е много ценен инструмент за оцеляване. Тя е естествен мозъчен антидепресант, който помага по-лесно да понесеш съвремието. Реминисценцията на отминалите славни дни, дори да е фалшива и изфабрикувана (а тя най-често е такава), подпомага усещането за значимост. Ето как подобни плакати са вид допаминов стимулант за населението, нещо като мисловно кебапче за гладен електорат. Хранителната му стойност е скромнна, но действа като виртуален анестетик.
В книгата си „Незнанието" Милан Кундера прилага и един по-различен поглед към носталгията. Освен копнеж по невъзможното завръщане, в термина има и друг нюанс - страдание поради незнание. Истината остава недостъпна в следствие на разстоянието. Носталгията всъщност е желание за постигане на илюзия, на далечно и често пъти несъществуващо.
Като общество ние твърде често облекчаваме съществуването си със спомен за отминало величие. Дори, струва ни се, злоупотребяваме с това. До такава степен нямаме на какво друго да разчитаме, че сме се превърнали в носталгични джънкита. Затова се отнасяме и към историята си като към гранитен монумент, който не бива да бъде подлаган на анализ.
В него всичко е опростено и разделено на добро и лошо като в детска анимация. Да не знаеш е по-добре и ние избираме да не знаем. Дава ни онази сладка тръпка по изгубеното щастие, която ежедневието не допуска. Ето защо възприемаме Живков или като човеколюбив лидер, или като комунистически сатрап и съветска подлога, което е двете страни на една и съща монета, патинирана с носталгия.
Навръх рождения ден на бившия Първи споменът за отминалите дни неизбежно отново ще се разлее отвъд бента на разумното. Това ще смие истината до неузнаваемост, силата на България и любовта на управника към хората са въздух, но под налягане ще надуят носталгичния балон и ще се почувстваме по-добре. Чудесен повод да си получим дозата.
Но именно дозата прави отровата и това важи в пълна степен за допамин на спомените. Преексплоатирането им ни прави потентни като общество точно колкото съветски пенсионер. Чудесна залъгалка на съзнанието, но твърде слаб мотиватор за разгръщане на актуален потенциал.
