Година след очаквания библейски потоп от българи и румънци във Великобритания, наблюдения от кухнята.
За това мога да говоря по два начина - метафорично и буквално. Първо, защото живея в Лондон, където се занимавам с журналистика и ежедневно се изправям пред море от клишета (какъвто е самият този израз). Второ, защото в момента работя почасово като сервитьорка и прекарвам значителна част от седмицата си в съвсем реална кухня.
От една страна съм се наместила удобно в издяланото от консерваторите и крайнодясната, антиимиграционна партия UKIP клише за това какво трябва да прави българка в Англия, само че легално. От друга, имам глас и платформа за изява, поради естеството на другата ми работа.
Двете се допълват учудващо успешно, и в двете се справям сравнително добре, поне когато не изпускам срокове и/или захарници, и съм толкова заета, че нямам време да мисля за глупости.
Агенцията, за която работя почасово, предоставя персонал за различни събития. Всички са в ранните си 20, от всякакви държави, завършили са или в момента следват либерални, хуманитарни специалности, тоест такива, от които не се изкарват много пари. А Лондон ги изисква.
За да напиша това, седя в кафенето до вкъщи, наред с доста други като мен, и пия кафе за близо £4. Живея в квартал в Източен Лондон, не точно известен с бляскавите си локации, до пазар, където в четвъртък и в неделя се продава всичко от гланц за устни на едро, през чаршафи, калъфи за айфон, а дойде ли празник - цели агнета.
Много биха го нарекли неприятно, но преглътнато с капучино за £4, вече е "бохемско" и "автентично". Така че, за да продължа да съм автентичен бохем, трябва да сервирам и шампанско в Западен Лондон. Разделението изток - запад и тук, намирам за особено комично.
В момента във Великобритания работят 189 000 българи и румънци - 50 000 повече от миналата година.
За целите на лидера на UKIP Найджъл Фараж и за министър-председателя Дейвид Камерън това е идеалното политическо плашило. За вестници като "Дейли Мейл" и "Сън" (последният -собственост на Рупърт Мърдок), които миналата година предупреждаваха населението, че орди източноевропейци идват да им вземат работата и социалните помощи, това се повече продажби и лоялни читатели.
Капитализирането на предразсъдъци е удобно, докато не се превърне в комично - в телевизионен дебат миналата година, Фараж заяви, че очаква 29 милиона българи и румънци да пристигнат в Кралството. Това потресе дори Ана Соубри, от антиимиграционно настроените консерватори, която умело отбеляза, че населението на двете държави взето заедно е едва 27.5 милиона.
Според миграционната обсерватория на университета Оксфорд, публикуваните стойности трябва да се разглеждат по-комплексно. В случая, увеличението с 50 000 не е броят на новодошлите мигранти след вдигането на рестрикциите за работа за румънци и българи през януари тази година.
Стойността отразява новорегистриралите се да работят, значителна част от които вече са пребивавали тук като студенти или са работели в сивия сектор. В контекста на 1.54 милиона граждани на Европейския съюз, които работят тук, 189 000 не е числов еквивалент на библейски потоп.
Но като две от най-бедните, корумпирани и политически нестабилни държави в съюза, България и Румъния са лесна мишена
Това е моят опит. Страната ни, за притеснително голяма част от населението тук, е синоним на някаква форма на съвременен неандартализъм, който съществува като явление в главите на хора, израснали като свободно ядящи шоколадови и яйца от свободни кокошки. Когато се запознавам с нови хора, почти всеки път получавам "комплимент" - "Изобщо не приличаш на българка!".
В началото се усмихвах в тихо недоумение; в последствие започнах да отговарям с въпрос:
"А колко българи познаваш?"
Отговорът най-често е "0", но няма проблем. Някой вече е оформил за теб възгледи - за това как трябва да изглежда и звучи човек от България, за това какви книги (и дали изобщо) да чете. Изрекъл е тези възгледи с апломб от парламентарна трибуна; разпространил ги е в медиите; ти си ги глътнал послушно, със затворени очи, като жълто хапче от красив непознат на електронно парти.
И ето ме сега, как те обърквам с не-българския си акцент. Позитивно твърдение, базирано на негативно предположение не е комплимент, а социално приет начин за изразяване на облекчение. В случай, че се чудиш защо не отговарям с "благодаря".
Разбира се, това не са всички. И може би това е най-объркващото - налага се да генерализирам, което е в корена на проблема и от двете страни.
Разделението на хомогенни маси от хора, принадлежащи на конкретна националност, преди да принадлежат на себе си.
Ако сме си изиграли картите правилно до момента в живота, в който имаме собствено легло в собствена стая, на място, което сме избрали за свое, независимо дали е родното, националната принадлежност е доста като съвременната Коледа - празнува се много повече заради традицията и семейството, отколкото заради религиозни убеждения.
Не отричам съществуването на обобщителни белези и черти на базата на националност, но ги намирам за много по-маловажни от личностните качества, интереси и интелект. Макар и не количествени характеристики, лесно измерими за целите на статистическо проучване, те би трябвало да имат много по-голяма тежест на място, където всеки е дошъл с цел да успее и конкуренцията е огромна, постоянна, и непрощаваща.
Но във Великобритания, класовото разделение продължава да е с пропастни размери, социалната мобилност не дотам мобилна, а меритокрацията - селективна
И това е проблем за цялото общество, а не само за новодошлите в него. На хартия, Великобритания е богата - икономическият растеж за последната година е най-голям от всички страни в Г-7; брутният й вътрешен продукт е с 3,4% по-висок от пиковата му стойност преди финансовата криза. Заетостта през 2014 достигна 73%.
В същото време над 1 милион британци разчитат на обществени кухни, за да избегнат глад. Близо 70 000 живеят в приюти, защото иначе ще са на улицата. Естеството на заетостта е проблемното - над 6 милиона от работещите са принудени да го правят почасово или на свободна практика, защото постоянните позиции са малко. Ниско и несигурно заплащане, 14+ часови работни дни, и в същото време покачване на цените на имотите, транспорта, храната, живота.
Хората са ядосани - и си търсят виновник
Логично, сочат политиците. От своя страна, те си подмятат вината като горяща топка, и търсят следващата си мишена. Да влязат имигрантите.
Какъв е шансът настроението и реториката да се променят? Според седмичника "Ню Стейтсмън", проблемът е, че сантиментите срещу имигрантите винаги са съществували, но националистически формации като тази на Фараж им дават гласност и така ги превръщат в нормални и социално приемливи. Преди години, британците, които в момента отворено недоволстват, че източноевропейци им взимат работата и изтощават социалната система, безпоследствено биха си го помислили.
Кутията е отворена и дори лейбъристите и либералите, принципно подкрепящи свободното движение на хора, са принудени да включат по-стриктен емиграционен контрол в предизборните си платформи за 2015. Големият въпрос е колко мащабна ще е подкрепата за UKIP и Фараж - и това ще определи не само настроението към емигрантите, а и все по- възпаленият проблем с членството на Кралството в Европейския съюз.
Обнадеждаващо проучване на Opinium по данни от последните две седмици, публикувано във вестник "Гардиън", показва 3% спад в подкрепата за UKIP и слага Лейбъристката партия начело с 36%.
Консерваторите, водещата партия в сегашното коалиционно правителство, получават 29% от потенциалните гласове на британските избиратели. Влошените резултати за UKIP идват след серия проблемни изказвания на Найджъл Фараж, в които той апелира жените да кърмят дискретно на обществени места, наболяла напоследък тема, и открито защити расистките коментари на негов съпартиец.
Но Фараж продължава да е силно присъствие в политическия живот на Острова - за четирите години от началото на мандата на настоящото правителство, партията му измести убедително от третото място либералдемократите, сегашният коалиционен партньор.
Лично за мен, както за много други живеещи тук, проблемът ще продължава да определя много избори и възможности. Но се надявам, без каквато и да било претенция за превъзходство, следващия път, когато мой познат англичанин срещне друг българин, да знае и други факти за нас - представи си, не всички сме нечленоразделни и недокъпани. И да, имаме "Старбъкс", галерии, асфалтирани пътища (поне преди избори), добри университети и "Плейбой". И, да, и ние четем Вирджиния Улф.
