За първи път посетих Италия, когато бях на 18. Влюбих се в страната и удивителната й история от пръв поглед, докато с приятелите ми плавахме из венецианската лагуна с ферибот. Почувствах се една идея по-малко влюбен, когато се върнахме и разбрахме, че караваната ни е била обрана.
Това беше първият ми контакт с раздвоената личност на една държава, която, близо 40 години след моята първа визита, все още може да бъде описана като бестселъра "Добра Италия, лоша Италия". Тя е централна тема на новия филм на режисьора Анналиса Пирас "Гадже в кома", в който съм разказвач.
И все пак това, което не осъзнавах навремето (в качеството си на относително наивен тийнеджър) е колко са значими за Запада италианските история и опит.
Най-добрият пример идва от самата Венеция. В средновековието "Ла Серенисима", както е била известна Венеция навремето, е била най-богатият и влиятелен град-държава в Средиземноморието. Управлявана е от полудемократичен "главен съвет", съставен от търговци, които носели богатства на града - елит, отворен за новодошлите с идеи и нова енергия.
През XIV век този елит решил да затвори вратите си за новодошлите - разрешавал достъп до управлението само на роднините на "старата гвардия" и национализирал търговските права. Упадъкът на Венеция започнал именно с това решение.
Италия днес преповтаря в по-голям мащаб същата тъжна венецианска история
През 50-те и 60-те години на миналия век, държавата беше смятана за "изгряващата икономика" на Европа. Годишният ръст на БВП в Италия бе трети по големина в глобален мащаб, като по-добре се справяха само в Япония и Южна Корея.
Този растеж бе подпомаган и от глобалния преход към по-свободна търговия и началните етапи от развитието на ЕС. Освен това помагаха и силно динамичните италианско общество и икономика.
Докато се формираха нови предприемачески компании и се раждаха нови идеи, Италия се превърна в център на дизайна, киното и модата, а миграцията на милиони работници от бедния юг към индустриализиращия север снабдяваше фабриките с работна ръка на конкурентна цена.
Точно в този момент старите демони отново завладяха Италия
Острата поляризация между леви и десни, съчетана със страх (наследство от фашисткия период на Мусолини от 1922 г. до 1943 г.) се завърна първоначално под формата на голяма вълна стачки в края на 60-те и началото на 70-те, а след това и в опасна форма на политическо насилие.
Близо 500 души загинаха в престрелки, бомбени атентати и други трагедии по време на това десетилетие и половина от 1970 г. нататък, докато екстремистите отляво и дясно воюваха помежду си.
За съжаление, освен да вземат страна в насилието, правителствата реагираха и с опити да си купят социален мир. Първоначално прилагаха много ограничително трудово законодателство, което превърна съдилищата в основен арбитър при индустриалните спорове. Последва експлозия на публичните разходи (а оттам - и заеми) главно за пенсии и националната система по здравеопазването.
Държавните пенсии се превърнаха в основната форма на застраховка при безработица, тъй като на ненужните работници бе позволявано да се пенсионират рано и да получават пенсия. Ала по този начин държавният дълг се превърна в основната тежест на гърба на Италия. Правителствата между 1975 и 1995 г. управляваха бюджетни дефицити на средна стойност (да, на средна стойност!) почти 10 на сто от БВП на държавата за всяка година през периода.
Резултатът от това беше възникването на криза на държавния дълг и предизвестие за кризите, които в момента са характерни за еврозоната: дългът на Италия достигна 120% от БВП в началото на 90-те и почти доведе до банкрут на държавата.
Финансовата криза, по време на която италианската лира остана извън европейската валутна система преди еврото (заедно с британската лира) съвпадна с огромна политическа криза. Разследванията за корупция доведоха до разпад на партиите, които доминираха италианската политика през предходните 40 години.
Кризата предизвика обсъждането на нов старт, "втора република" (която да продължи първата, формирана при следвоенната конституция през 1945-48 г.) и дори ренесанс. Междувременно, правителствата водени от технократите (като професор и бивш дипломат начело на Италианската народна банка) бяха избрани, за да проведат реформите и да дадат на държавата необходимите промени, преди да бъде възстановен нормалният политически живот. Това обаче не се случи.
И така, 20 години по-късно, Италия се намира в поредната криза, доста подобна на предишните
Държавният дълг на страната е, правилно познахте, 120% от БВП. Комбинацията от финансовата криза и безбройните скандали свали дълго управлявалото правителство на медийния милиардер Силвио Берлускони, като междувременно дискредитираха редица известни политици от всички партии.
През ноември 2011 един технократ - професорът по икономика и бивш европейски комисар Марио Монти, бе назначен да стабилизира държавните финанси, да направи необходимите реформи и да даде "рестарт" - преди нормалната политика да започне отново след предстоящите избори.
Твърде рано е да се каже, че "рестартирането" отново ще се провали. Със сигурност обаче може да се твърди, че прогресът е бавен и разочароващ.
Премиерът Монти успя да стабилизира публичните финанси, ала на цената на по-дълбока рецесия в сравнение с всички икономики в еврозоната с изключение на Гърция и Испания. Освен това, не бяха наложени други съществени реформи, така че системата на правосъдието си остава болезнено мудна, трудовото законодателство все още не насърчава назначаването на нови работници, (а милиони млади хора стоят на ниски заплати и срочни договори), конкуренцията си остава прекалено ограничавана, твърде много пазари са свръхрегулирани, а корупцията процъфтява.
Тези проблеми остават неразрешени за която и да е управляваща коалиция
Още повече, че вече трябваше да бъдат решени през изминалите 20 години. Вярно е, че има известен напредък в либерализацията на пазарите, ала той не бе достатъчен, за да подобри мястото на Италия от 2001-10 г. в глобалната класация за темповете на растеж на БВП, където държавата е едва на 180-то място - или с една позиция по-напред от Хаити.
На какво се дължи това? Съпротивата от страна на здраво окопалите се заинтересовани страни е неумолимо силна. Влизането на Берлускони в политиката през 1994 г. поначало бе предназначено да затруднява промяната, да защити квазимонополите и да гарантира, че старите политически практики ще продължат.
В лявата страна на политическия спектър подозренията към капитализма си остават налице, властта на профсъюзите се поддържа по-успешно от Германия и дори Франция, а използването на политически патронаж за изграждането на мрежи на влияние и поощряването на поддръжниците на този модел допринесоха за унищожението на управленския модел, в който най-способните са на власт.
Големият въпрос обаче е защо италианците са допуснали това да се случи
Отговорът, даден в "Гадже в кома", е взет от най-великия италиански, а може би дори и европейски поет за всички времена: Данте Алигиери. В неговата "Божествена комедия", написана през 14 век, за най-порицаван грях се смята т.нар "ignavia" - леността, нежеланието да се поема отговорност, да се демонстрира морал и кураж и да се инициира промяна.
Това е комата, с която режисьорката Анналиса Пирас диагностицира положението в Италия: икономическа стагнация, да, но освен това и провал на самосъзнанието и отговорността, които по своя ефект са провал на морала.
Писателят и философ Умберто Еко добавя още по-подробно разяснение във филма. По негови думи, италианците просто "нямат усещане за държавата". По време на Римската империя те са имали една много мощна държава, която са уважавали истински, но всичко това се сринало.
Единствените, успели да я заменят успешно, са градовете-държави Венеция, Флоренция и всяко друго място, произвеждащо велики богатства. Дори Ренесансът на изкуството, науката, хуманизма и културата през XV век обаче не е успял да доведе до възникването на стабилни, уважавани и непоколебими национални институции.
За да излезе Италия от тази кома, втората й криза в рамките на 20 години, новите правителства ще трябва да работят усърдно за решаването на този проблем. За да се уверят в това, италианците ще трябва да зарежат своята "ignavia" и да станат по-активни и взискателни - не само спрямо местните им и частни интереси, ала и към националния интерес.
