„Направих толкова много лоши преценки. Най-лошите бяха по-скоро грешки на сърцето, отколкото на ума. Човек на толкова отговорна служба трябва да има сърце, но умът му винаги трябва да управлява сърцето."
С тези думи Ричард Никсън признава в телевизионен ефир провала си като президент. И макар от днешна гледна точка те да звучат като слабо оправдание, през 1977 г. съдържат в себе си нещо нечувано. Те са израз на публичното разкаяние на един държавник, подвел огромна част от народа си и достигнал политическа смърт дълго преди да освободи офиса.
Усещането за погрешимост е силно притъпено у човека с власт, защото той е убеден, че когато управникът направи нещо некоректно, то не е некоректно, точно защото е направено от него.
Ето ви големият парадокс на властта и Никсън го формулира прекрасно, макар думите му да имат опустошителен ефект. Те унищожават невзрачните опити да изчисти репутацията си, да намери разумна аргументация за действията си и да изтъкне достойнствата си.
Всъщност, след интервюто с Дейвид Фрост (когато въпросните изказвания са направени) никой вече не помни за положителните страни от управлението, макар такива безспорно да са съществували. Никсън остава за всички безпринципен негодник, превърнал не само себе си в карикатура, но и политическата система като цяло.
Драматизмът на мъченичеството му се оказва фалшив; дори да е направил всички грешки в името на едно по-добро бъдеще, той вече го е дискредитирал допускайки ги.
Без частен случай
Припомняме ви този елемент от една чужда политическа история, защото управляващите навсякъде до голяма степен си приличат. Далеч сме от мисълта да сравняваме мащаба на Никсън с този на Орешарски, но някои паралели веднага се набиват на очи.
И двамата държат да скрият безпринципността си зад фасадата на принципи, отдават грешките си на сърцето, не на разума, опитват се да ги оправдаят с визията си бъдещето и непременно държат да се говори за позитивите от управлението им.
Уви, никак не си дават сметка, че тези позитиви отдавна са обезсмислени от собственото им поведение и те са единствено обект на присмех или неприязън. Политическият им живот е свършил - още докато обитават кабинетите си, упорството им изглежда користно, дори когато е проява на криворазбрано мъченичество и самото им присъствие в системата я прави нетърпима.
Най-пагубното естествено остава в личен план - името им вече няма тежест. Това е извод, който узрява мъчително. Никсън се предава под тежестта му в ефир пред милиони.
Но какво ли се случва в сърцето на Орешарски след три месеца недоволство и на място ли е умът му?
Този път ъгълът към политическите събития у нас, който ни вълнува, е личен. Настоящият премиер, точно както и презокеанския си колега, е в известен смисъл трагичен образ. Той не е изначално зъл, но попада в клопката на дезориентация си и вече не знае кои са приятелите и кои враговете му; вижда единствено барикадата и суетенето.
Отчаян е в опита да изчисти репутацията си, да покаже, че не е дезертьор, а боец в името на по-доброто и не проумява, че по-доброто му вече буди отврат заради обстоятелствата.
Те и двамата са Шекспирови персонажи и в несъзнаваната им обреченост има нещо покъртително. За Никсън трагедията е завършила. Орешарски в момента я изживява. Дали суховатият прагматик някога ще бъде в състояние да погледне вътре в себе си и да свали товара с така любимия на бойните му другари „катарзис"?
Това естествено няма да го лиши от нелепия образ, който сам си изгради, но поне ще проветри бъдещето, за което ден след ден така неуморно се жертва.
