През последната година, въпреки оптимистичните лозунги на правителството, кризата в България се задълбочи. Реалната безработица вече е над 22%. Голяма част от нея е структурна. Фирмите се задъхват под натиска на свитото потребление, което ще продължи да намалява заради покачването на инфлацията.
Някои ще кажат, че това влошаване на икономическата конюнктура е моментна слабост. Но ако погледнем в дългосрочен план, ще видим, че България твърдо се е закотвила на дъното на Европейския съюз по показатели като брутен вътрешен продукт на човек, изразен в стандарт на покупателната способност и фактическо индивидуално потребление.
Възникват въпроси като: какъв е проблемът на българската икономика, защо тя сякаш е перманентно изпаднала в криза и как може да излезе от нея.
А отговорите са лесни. Проблемът е образователен, решението му също. Когато се спомене думата икономика, хората започват да мислят за пари. А парите всъщност са само един компонент в икономическите процеси и дори не са най-важният компонент.
Успехът или провалът на една икономика са функции на добавената стойност, която се създава в нея. А добавената стойност е следствие от няколко фактора. Наличие на ноу-хау, обществен контрол върху държавата, интеграция на обществото. Следствията от първия фактор са най-явни - технологиите, иновациите и уникалността на продукта водят до повишаване на неговата добавена стойност.
Вторият фактор има не толкова явни, но също така важни последствия. Брутният вътрешен продукт, който е основният измерител за развитието на една икономика, има два основни компонента - добавена стойност и данъци. Когато номиналната стойност на данъците расте, икономиката може също да расте, дори добавената стойност да намалява. Това се случва в България през първата половина на тази година.
Ето защо общественият контрол върху държавата е толкова важен. Той спира правителствата в опитите им да постигат успехи на хартия, като фискална стабилност, задушавайки развитието на бизнеса. За пример в това отношение можем да вземем Швейцария, където системата от референдуми по всеки повод гарантира и икономически успехи.
Третият фактор също е много важен за икономиката. Интегрираното общество, означава общество, в което мнозинството от хората спазват правилата и действат отговорно, водени от етичния си и морален комплекси. Най-добрият пример за такива общества са скандинавските страни. Добре интегрираните общества се характеризират също така с ниска степен на корупция и ниски нива на сивата икономика.
Доброто образование е предпоставка за всеки от тези фактори, както и обратното. Защо българските фирми произвеждат основно продукти с ниска добавена стойност и като цяло ползват чуждо ноу-хау? Заради лошата образователна система.
Защо гражданското общество в България е толкова слабо и често реагира неадекватно на проблемите? Заради лошото образование.
Защо в българското общество има толкова силно разделение и завист? Защото България е на водещо място в ЕС по корупция и дял на сивата икономика? Заради лошо образование.
И вместо да търси как да реформира образователната система, сегашният ресорен министър Сергей Игнатов се занимава с форумите във Facebook. През миналата седмица скандалът с това ще го има ли Христо Ботев в учебниците по литература разтърси българското общество като буря в чаша вода.
Министърът излезе и гордо зяви, че Ботев ще го има, въпреки че никой не беше тръгнал да го маха от учебниците. Просто една парламентарна комисия беше стигнала до извода, че докато се изучава Ботев, трябва да се посочва историческият контекст на времето, в което е живял. В резултат някой веднага написа във Facebook, че ще забранят гения на българската литература, а от своя страна министърът веднага реагира и дори прекъсна отпуска си.
Ако Игнатов реагираше така на реалните проблеми в българската образователна система, то вероятно България вече щеше да е излязла от кризата.
За да разберем проблемите на българското образование и техните възможни решения, първо ще трябва да направим няколко уточнения.
Системата, която обобщаваме с думата образование има няколко основни компонента. Първият е образованието на децата - начално и средно. Тук основната цел на образователния процес би трябвало да бъде вторичната социализация и интеграцията на индивидите в обществото. По-просто казано началното и средно образование трябва да промиват мозъци.
На входа на системата може да имате всякакви деца от всякакви етноси, говорещи всякакви езици, живеещи в различна социална среда. На изхода трябва да имате познаващи правата си грамотни български граждани, уважаващи българските закони, говорещи и пишещи свободно на български език.
Министър Игнатов преди няколко месеца заяви, че не може да забрани чалгата в училищата, щом на децата това им харесва. Подобен подход е разрушителен за интеграцията. Ако децата трябваше да правят каквото им харесва, нямаше да има нужда от образование. Едно дете може да се научи да харесва всичко - чалгата, наркотиците, нецензурният език, те не са генетично вменени. Те се учат. (Под чалга в случая се има в предвид начин на поведение, а не музикален стил).
Когато образователната система не работи, както е в България, заради безумна либерализация и още по-безумни реформи, продължили вече повече от две десетилетия, децата се учат от улицата - евфемизъм за тази част от нацията, която не е интегрирана в обществото. И добре, че са техните семейства, за да се ограничи този разрушителен за обществените норми и порядки процес.
Между другото това не е само български, а глобален проблем, предизвикан от либерализацията на образователните системи. Либерализация, която включва не само учебното съдържание, но и въвеждането на бизнес модели и конкуренция между училищата.
Началното и средното образование са и трябва да бъдат задължителни, и поради тази причина пазарните принципи са неприложими към тях. А конкуренцията е разрушителна за непазарните системи.
Решението? То е комплексно. Необходима е промяна на учебното съдържание, промяна на учебния процес, по-строги правила, по-строги наказания, включително и спрямо семействата на провинилите се деца. Началното и средното образование трябва да започнат отново да промиват мозъци, защото за разлика от скандинавските страни, на българите им липсва протестантската етика. А българската православна църква, която също може да интегрира обществото, е пример за разпадаща се, нефункционираща система.
И така стигаме до другия важен компонент на образователната система - висшето образование. За разлика от началното и средното, тук основната цел е квалификацията, а не интеграцията. Ето защо висшето образование не е задължително - то не е задължение на учащите, а въпрос на техен личен избор.
Доброто висше образование е основополагащ елемент за създаването на иновации, ноу-хау и технологии в едно общество. В същото време то е важен фактор за заетостта. Висшето образование в България не е добро. И това може да се види всяка вечер в Студентски град в София. Може да се види и от факта, че философският факултет е един от най-големите в СУ "Климент Охридски" - най-големият университет в страната.
Едва ли на българската икономика са й необходими толкова философи. Но се оказва, че философията е по-лесна за изучаване от информатиката например. Не че информатиката е безпроблемна. Това, което се учи е остаряло, както и учебните пособия и резултатът е, че който иска да се научи, се учи сам и често в противовес с преподаваното в университета.
Как може да се промени тази система. За разлика от началното и средното образование, които трябва да са задължителни и публични, то висшето може и трябва да е бизнес.
В момента системата работи така: държавата дава едни пари всяка година за бройка студенти и университетите се напъват да поберат колко се може повече учащи. Отгоре на всичко въпросните пари като цяло са недостатъчни. А качеството на образованието - това което се учи и начинът, по който се изучава - остава на заден план.
Държавата трябва да спре да дава пари. Тя може да финансира само няколко университета, които да подготвят кадри за публичния сектор - чиновници, полицаи, учители.
Всички други университети трябва да започнат да разчитат изцяло на частно финансиране. И за да не се стигне до формиране на образователни бизнес пирамиди, каквито действат и сега, всяко висше учебно заведение ще трябва да предоставя на определен процент от студентите си пълни и частични стипендии. Така, колкото повече студенти набира даден университет, толкова повече стипендии ще трябва да дава.
В резултат от преминаването към изцяло частно финансиране ще има реална конкуренция между университетите. А конкуренцията ще доведе до повишаване на качеството на образователния продукт. Нещо повече, ръководствата на учебните заведения ще бъдат принудени да работят с бизнеса, а това ще доведе до по-голяма заетост и ще създаде условия за проектиране на българско ноу-хау.
Третата компонента на образователната система са квалификационните центрове. В такива, частни, конкуриращи се центрове, трябва да се превърнат сегашните бюра по труда, за да може икономиката да се справи бързо със структурната безработица.
Ето така, чрез реформиране на образователната система, може да се промени и българската икономика и страната да бъде извадена от перманентната криза, в която се намира.
