Още с качването в таксито ме грабва за слушател. Пита ме дали ми пречи цигарата, а аз му отвръщам, че ще я изтрая. Има толкова по-страшни неща от една цигара. Това отпушва личната му история и започва едно кимане от моя страна и от време на време обелвам по едно предпазливо "Да, да".
Не му знам името. Човек не се запознава с хората, които шофират таксито - въпреки че понякога историите им са повод за сериозен размисъл. Заминава за Германия след две седмици. Работата уредена, квартира също. Ще работят с жена си в една кланица за пилешко месо. Заплатата е малка, но като не плащат за жилище и ще компенсират. Има... идеални условия за живот: осем човека ползват една кухня и две бани с тоалетна. Дори и си готвят заедно и се редуват в домакинството и така им излиза още по-евтино.
Техни приятели живеели и работели там и нямали никакви битови или личностни проблеми с другите съквартиранти. "В Германия ли каза или в Африка?", се замислям за момент.
"Биг брадър пасти да яде" продължавам да си мисля, там постоянно се карат и плетат интриги. Явно това е режисирано, защото животът не е такъв. Всичко е цветя и рози. Колеги и приятели живеят като едно задружно семейство в дядовата немска ръкавичка. Или може би германците са построили комунизма и се правят на шест без десет с тяхната пословична дисциплина и пресметливост.
За храна отивали около 400 евро на семейство - и то, ако се глезят. Шофьорът продължава да ми описва гурбетчийския рай. А тъпите немци пилешка карантия не вкусвали. Дробчетата с лопата ги ринеш и ги носиш вкъщи. Сега ми просветва каква е рецептата на щастливото съжителство.
Монологът продължава: "Тук тъпчем на едно място, нищо не можем да спестим." Аз пък си мислех, че са затънали в дългове или нямат жилище, та се налага да работят в чужбина. Питам го дали нямат дете. Той отвръща, че имат син на осем години. Питам го дали малкият разбира какво се случва. Мислех, че човек оставя детето си само когато изпадне в крайна нужда.
Кимал с глава и бил сериозен и казвал, че щом трябва, ще остане при баба и дядо, колкото е необходимо. Разбирал баща си, когато му казвал, че тъпче на едно място. А моят спътник продължава, казвайки, че 5000 евро спестени пари за 8 месеца са си бая пара. Отвръщам му, че липсата на баща за децата в такава възраст може да има лоши последствия за детската психика. Той отвръща, че знае, ама малкия го разбирал и нямал против.
Той е непознат и утре няма да си спомням за него. Мъчно ми е за Дари. "Работя като звяр", казва тя. Работи за много пари и сама определя срока на договора си. Налага й се да работи в един хотел в Италия. Разделила се е с бащата на дъщеря си и иска да направи най-доброто за нея. "Три месеца работя, три месеца си живеем като принцеси с малката", казва Дари.
Опитва да навакса пропуснатото време с 6-годишната си щерка. Казвам й, че няма пари на света, които да заместят майчиното присъствие за детето в тази възраст. Тя ми отговаря, че по-добре да е финансово стабилна, макар и да се виждат по-рядко с дъщеря си. Казва, че всеки път като я оставя, сърцето й се пръска на малки парчета, не може да мрази, нито да обича и всичко й е безразлично.
След три месеца се връща и събира парчетата, за да дава любов на детето. "След като твоето сърце се раздира, какво ли изпитва малката", премълчавам аз. Не мога да я виня, че материалната обезпеченост е приоритет за нея и дъщеря й. Кой съм аз да съдя? Дари е толкова чувствителна.
Наистина не я разбирам. Не е ли редно майката да стои при детето си? Спирам преди да съм изпаднал в спиралата на вътрешния си монолог, който ме води все към един и същи въпрос. "Кой ти дава право да определяш ценностната система на хората".
Сещам се за друг мой приятел, който е толкова практичен, колкото Дари чувствителна. Васил за малко и той да хване пътя за Германия. "Давам най-доброто от себе си в най-добрите си години и не се справяме. Значи проблемът не е в мен, а в държавата." казва той. В добрите си години семейството му се нагърби с ипотека. После вихърът на кризата така ги завъртя, че сега доходите им са колкото разходите за банката и сметките.
За храна не остават. Не знам как се оправят, сигурно не ядат. Постоянно са в някакви разговори с банките, разсрочват, пресрочват, реструктурират. Васил е половин банкер вече от разправии. Отдавна е свикнал с разговорите по телефона, които другите длъжници определят като тормоз.
Докато обмисляше заминаването си в чужбина се случи нещо. Получиха покана за второ осиновяване. Съгласиха се без колебание, въпреки че чистата математика показваше, че няма как да се справят. Това беше и краят на плановете за гурбет. Друг би казал, че това е лудост и час по-скоро трябва да се излиза. И защо им е това второ дете? Той обаче реши да остане, "за да възпитава качествено синовете си".
Васил има навика да се изразява малко високопарно. В свободното си време, вместо да иде да изкара още някой лев, той пише статии, участва в обществени форуми, проявява някаква гражданска активност, която само той си разбира. И всичко на гол ентусиазъм. Луд човек, кой ти работи днес без пари.
Скоро си говорихме и пак с високопарния си стил ми обясняваше защо остава при децата си и не поставя материалната им сигурност на първо място. "Знаеш ли, казва, какво е да растеш без баща? На косъм си да станеш бандит. И знаеш ли какво значи липсата на бащина ласка? И до днес ми коства огромни усилия да съм твърд и решителен, когато се налага.
Толкова огромни, че кръвното ми скача с половин единица за постоянно след всяко решение. А знаеш ли, вика, до какво води липсата на пример за подражание на малкия юнак? Несигурност в преценката за добро и зло, стихийност, объркване, лутане, залитане и непрестанно търсене на здрава основа.
"Знаеш ли, вика, какво е да растеж без майчина грижа и ласка? И до днес се боря с пориви, които ме обземат ежедневно и са против здравия разум. Едва се удържам да не тръгна поголовно да наваксвам пропуснатите майчини прегръдки у всяка жена, която ми се усмихне или ми каже "Васе".
Васил е такъв. Иска да е откровен със себе си и да изследва истината в дълбочина. В дълбочина истината обикновено е нелицеприятна.
Истината е, че децата ни имат нужда от родители, но не знаят как да го кажат от първото стъпало на своите шест-седем години. От там, колкото и да надигат главица, те виждат само, че тате или мама знаят какво правят и така трябва. "Материалната сигурност преди всичко и не може да тъпчем на едно място".
После следват дългите дни на чакане, дългите нощи без приказка и големите подаръци, които им носим, връщайки се, без да разбираме, че ние самите сме най-скъпият подарък, който са чакали през трите или осемте месеца на нашето отсъствие.
Следват много буци в гърлото, доста сълзи под завивките и време, в което децата ни придобиват преждевременна зрялост, а това не е най-доброто. Ние твърдим, че искаме най-доброто за тях, но не знаем кое е то и продължаваме да осакатяваме крехката детска душевност, хранейки своето его, докато се заблуждаваме, че правим всичко по-силите си за тях.
Аз познавам буците в детското гърло. Преглъщал съм ги с големи усилия всеки път, когато моите родители ме пращаха на пионерски лагер. Майка ми казваше, че това е добре за мен. "След като е добре, защо ми се реве", се питах, без да осъзнавам, че тя е тази от която имам нужда. Нейната ласка и нейното внимание, а не тъпият чист планински въздух, който щял да ме укрепи здравословно.
Васил не съди никого. Той не вменява своята ценностна система на приятелите си. Иска да помогне, но всеки път като сподели вижданията си, неговите приятели му казват без думи, че се мисли за много умен. Животът си е техен и ще правят каквото си искат. Решил е да говори по-малко и да пише, пък който иска ще чете. Васил реши да остане плътно до синовете си и да им спести своите рани, а с парите все някак нещата щели се наредят...
"Обществото ни е болно", чуваме доста често напоследък от социолози и социални антрополози. Диагнозата е липса на качествени ценности, а лечението е възпитаването им в децата ни.
И ако градим ценностната система на децата ни върху материалното, то ние започваме този градеж от покрива и сме обречени крехката къщичка на детската душевност да се срине, а обществото ни да продължава да стои във своите руини. Защото материалното благополучие не е инструмент за изграждане на здраво общество, а негова функция.
Имаме възможност да поставим крехкия постамент на бъдещето на децата ни върху стабилен фундамент от здрави ценности. Първото условие е да останем плътно до тях. Физически и духовно. Защото в противен случай губим и тях и битката с държавата, която по принцип иска да ни ги отнеме, вярвайки, че ще се грижи по-добре за тях в мощната преса, наречена "Държавно образование".
Тя не прощава никому, изтривайки от съзнанието на децата понятието мисъл и не само него. Защото не можем да виним родителите, които искат децата им да бъдат подсигурени материално. Можем да търсим сметка на държавата, която ги принуждава да търсят тази сигурност далеч от децата си. "Защото, ако в най-добрите си години даваме най-доброто от себе си и не се справяме, значи проблемът не е в нас, а в държавата."
"Държавата трябва да помага на родители, които осиновяват деца", изрепчи се една лелка скоро на семейно събиране. "Аз не искам държавата да ми помага, а да не ми пречи да бъда достоен родител и съпруг", отвърна Васил. Защото всяка помощ от държавата е лична загуба за някой, който се е трудил за своите левчета.
Хората, които наричаме държава, са всъщност държавна администрация. Държавата сме ние и ние поръчваме музиката, защото ние плащаме. Освен че им плащаме, те имат нужда и да им дишаме във врата, с пълни гърди, за да не пишат закони, с които да атакуват кулите на личната ни свобода да бъдем граждани и родители.
Закони, които на първо място им осигуряват дългосрочна и безоблачна служба в курортния комплекс наречен "Държавна администрация", където ние плащаме цената на техния All inclusive. Защото нашето благополучие не е техен приоритет. А би трябвало да бъде. За целта е нужно да сме тук до децата си.
Защото за тях става въпрос. Нашата е ясна.
Никога до сега, статия тук не ме е грабвала така. Особено с това: "всеки път като я оставя, сърцето й се пръска на малки парчета", защото нещо подобно изпитах преди няколко години. Големият ми син след първи курс тръгна на студентса бригада в САЩ. Нямаше 20 години, там ги навърши. Когато тръгна по стълбичките към самолета в тълпата, бях сигурна, че виждам точно него. Като литна самолета и се отдалечаваше, усетих, че сърцето ми излетя с него.Честно, чувствах се куха, изтърбушена, имах чувството, че душата ми излетя с него и не можех да си спра сълзите. Ето сега пак го преживявам.Гледах след самолета, който се смаляваше, даже Трендафил и малкия ми син се обърнаха да си тръгваме, но аз бях сигурна, че още виждам самолета и не можех и не исках да се отместя. Много трудно ми беше.
Всъщност, моето споделяне не е по темата , но раздялата е същата.
Gowedo13 разбирам и до някъде споделям твоята позиция, но също така разбирам и позицията на автора. Тя касае един аспект на живота ни, за който рядко се замисляме и бързо отвхърляме (поради т.н. когнитивен дисонанс). Ще дам реални примери от собствените си приятели и познати на твоята ситуация 1. Пример 1 - мои съседи. И двамата родители са на гурбет дълги години, и детето го отгледа бабата. То е материално задоволено, но му липсва бащинския контрол. Постепено се свързва с едни кръгове, зарибиха го с наркотици точно защото има пари, а няма контрол. Мисля, че се сещаш какво стана нататък. Само да вметна, че това момче сега е на 21г. и се опита да зариби сина ми, но яде пердах от мен и вече го заобикаля от 100м. Пример 2 - бивши наши хазаи. Разботят цял живот в странство. Първо в Либия, после Мароко, Коми. Синът умно момче, но го хвана хазарта. Родителите си пращат заплата тук, той я вняся в казиното. Проигра 75хил. долара! Всичко, което родителите в пек и студ и с много работа са успели да съберат за толкова години. Пример 3 - най-добрата приятелка на жена ми. Певица, работи по корабите. Мъжът и музикант, работят заедно. Децата са на режим 1 месец при едната баба, 2 месеца при другата, 1 м. при мама и тати, когато са си в БГ. Големия (на 14) стеснителен, саможив и странен, няма приятели, по цял ден седи пред компютъра. На моменти мога да повярвам, че е аутист. Разбира се имам и обратен пример, кумовете 5-та година са в Англия (камериерка и строител) и техния живот прилича на описания от теб случай. Така че, аз приемам думите на автора не като призив да зарежем всичко и да си гледаме децата (с какво?), а по-скоро като показване и на другата страна на медала, като призив да преразгледаме ценностната си система, да сложим по-висок приоритет на грижите, вниманието, възпитанието на децата си. Да ги направим хора, а не поданици изградени по един наложен калъп. Всеки за себе си ще намери баланса, важното е да осъзнава, че монетата е с две страни. Поне.
Паяк,трябва да те пратя при майка ми на уроци.Много е добра.Като бях на 18 направо си ми наби шутовете и ми пожела да не се връщам в близките 100-тина години
Бен, когато този същият ми задаваше реторичния въпрос: " От какъв зор трябва да съм студент?" Аз му отговарях: " За да си отдъхна малко от теб"... Ама на аерогарата, пък и чак за Ричмънд, а и баща му мислеше, че няма да се върне, т. е.,че ще остане там...
Авторчето на статията явно не е изпитало истинската мизерия и безизходица на 50% от българите,но аз съм я е преживял и поради тази причина реших да работя в чужбина временно (докато си стъпя на краката).Но взе че ми хареса да живея сред хора,които мислят ,могат и не се срамуват да работят ,което предопредели решението ми да взема цялото ми семейство и да се установим в Германия,като си зарязах китната ми къща в полите на Витоша.Тези които тръгват на гурбет , не си зарязват семействата от едната прищявка , а от реалната заплаха да мизерстват,да опростеят тотално,да се чалгализират,да се зомбират и да обрекат децата си на същото.Миграцията е нещо нормално и сред животните и сред хората,а такива сърцераздирателни статии се поръчват само от политици,които са се притеснили за калпавия материал оставащ под тяхно управление.Все още следя случващото се в България,поради една причина: ако се организира масов обстрел на червени боклуци,тъпи и крадливи политици и неадекватни мутри с удоволствие ще се включа в стрелбата.
"Защото, ако в най-добрите си години даваме най-доброто от себе си и не се справяме, значи проблемът не е в нас, а в държавата." А много българи дори нямат възможността да дадат най-доброто от себе си поради простата причина, че бизнесите, поради слабото агрегатно търсене, не искат и да назначават повече хора, отколкото вече са назначили. http://bulgaria-mmt.blogspot.com/2013/01/blog-post_19.html
"Давам най-доброто от себе си в най-добрите си години и не се справяме. Значи проблемът не е в мен, а в държавата." Добре речено. И ясно на сички. Яз имам грях на душата, че си оставих синчето. И ми е мъка голема. Но нема избор. Искам да направа нещо за него и да не живееме от едната до другата заплата и се под наем и да си праиш сметката внимателно секи месец. Барем е с майка си де го обича и се грижи за него. Бабички две и те...Гледам ок. 3 месеца да съм в БГ зарад него. И ше ги увеличавам догодина още (да живи началника 100 годин и отгоре, че такива началници у БГ са редкост голема). И кат дода съм си с лапето постоянно. Одим насам натам, скиторим...Уча го на некви неща. Мъка е, ама нема лесно у тоа свет. "Защото нашето благополучие не е техен приоритет. А би трябвало да бъде. За целта е нужно да сме тук до децата си. Защото за тях става въпрос. Нашата е ясна." Бако оно, че е така спор нема....Ма ако са замислиш по-дълбоко не е ли това един порочен цикъл отде нема измъкване? Се така ли ше сме? И той кат порасне па да напраи същото? Да обрече на мизерия децата си и те свойте? Докога така? Не искам да храна таа паплач циганска и бюрократска. Искам да мога кат поотрасне детето ми да го заведа не на едно, на неколко пътешествия по света. Да види и да се разчупи мисленето му. Как да го напраа с заплата у Бантустан? Как да му дам качествено образование и леб в ръцете? Как да му обърнеш вниманието де си иска кат бачкаш до късно, губиш у трафика още 40-50мин и кат се прибереш само гледаш да апнете и да го сложиш да спи що ти сам не мое да гледаш и немаш енергия за нищо? Това добре ли е? Да не говориме ядовете къде си брал с бантускотски началник де от сичко разбира и сичко знае и после колко и да искаш не може напълно да се удържиш да не ги изсипеш върху близките си и малкото човече? Сека седмица гледам да се чувам с мънинкия по скайпа да си приказваме. Праиме планове де да одим кат си дода. Он е миничък още ма умен много. Яз съм раснАл със баща до 7 години (после го виждах по-редко), ама мога ти кажа, че по-добре без него отколко с такъв (Бог да го прости, че го закопаа преди неколко месеца). Пустиняк голем беше, ама той ли е виновен само? Той или средата в коят се намира? Държавата, обществото? Мигар те немат вина, че е станАл пустиняк де е намерил за по-лесно да стане бандит и пияница нежели нормален човек? Секи си избира пъта у тоа живот и секи си носи кръста на избора. П.С. И не мога разбЕра що сте напраскали на Паячката минуси? От къв кур?
Забраих да напиша, че статията ми ареса и ги изчетох докрай. Убаво написано и със чувство.
Що така, бе брате Лъки? Аз те мислех за приятел!?
Ооо, я стига! Вие там отдалече, ша ва замолвам, не така грубо и цинично! Представката "об" се слага за да поясни, че действието е тотално, от всички гледни точки , по всички възможни начини... Най-вероятно възприемате думите обмислям, обхождам, обрисувам, обслужвам, така че, въпреки че, може би не ви се струва благозвучно, но това е положението, ние си я използваме.
То вярно, без любов не може, ама сал една гола любов лайно не прай...