Защо печелят победителите

В началото на 90-те години Андре Агаси губи непрекъснато. След шеметен старт в професионалния тенис, където отначало показва най-доброто отиграване и най-бързите рефлекси, той започва хронично да губи. Пада и на редовните мачове, и на финалите на турнири. В Кий Бискейн, Флорида, през март 1994 г. е на път да изгуби отново - този път от Пийт Сампрас, който едва се държи на терена заради хранително отравяне.

Ново начало и пътят към успеха

Обърканият Агаси се съгласява да вечеря с обещаващ нов треньор, чийто начин на игра не му харесва. Брад Гилбърт е негов абсолютен антипод - умерено талантлив, като състезател печели без да е редно. Току що излязлата му книга се нарича "Грозната победа". На въпросната вечеря в Кий Бискейн Агаси очаква искрено мнение за играта си и отговор защо продължава да губи от по-неопитни играчи.

Гилбърт е безпощаден в критиката си. Казва му, че винаги се старае да постигне съвършенство. Вместо да поема неоснователни рискове, за да нанесе убийствен удар на всяка цена, защо просто не поддържа играта и не даде на съперника си възможност да загуби? "Всичко е в главата ти, човече," твърди Гилбърт. "С твоя талант ако играеш на 50% и мислиш на 95%, ще спечелиш. Но ако стане обратното - ако се раздаваш повече и мислиш по-малко, винаги ще губиш."

Агаси назначава Гилбърт веднага. И загубите му рязко намаляват. Гилбърт срива до основи играта му и я изгражда наново. Агаси започва да печели мачове, които преди би загубил, а пет месеца по-късно си пробива път до първия си U.S. Open.

„Научавате всичко, което имате нужда да знаете за някого, когато видите лицето му в момента на най-великата си победа. Вярвах в таланта на Брад от самото начало, но след като видях неподправената му радост за мен, му вярвам безкрайно".

Най-накрая умът му се избистря. Отървава се от елегантността и отнася Сампрас в четири сета, за да спечели втория си пореден Голям шлем на Australian Open през 1995 г. И да се отправи към първото в кариерата си оглавяване на ранглистата. В дългата му кариера ще има още много загуби, но вече се е научил как да печели.

Не всичко е тестостерон

Какво разграничава победителите от губещите? Краткият отговор е, че поне в спорта победителите притежават определени качества, които простосмъртните нямат. Както може да се убедите като гледате неуморния Новак Джокович, победителя от Уимбълдън и Australian Open, който е изгубил само един от първите си 49 мача тази година. Но физическата форма не е всичко.

"Много играчи имат талант да станат най-добри в света", казва Тимъти Галуей, автор на няколко книги за психологията на тениса, голфа и други спортове. "Но победителите по-малко пречат на себе си. По-малко възпрепятстват чистия израз на таланта. Те първо печелят войната срещу страха, съмнението и несигурността, а това не е малка победа."

Така погледната, победата може да се пренесе и извън физическите качества: в шаха, правописа, корпоративния свят, дори военното дело. Но няма ген за победа във всички области, нито мозъчен превключвател, превръщащ обикновените претенденти в шампиони.

Психолозите все по-добре осъзнават интердисциплинарната концепция за победата и намират изненадващи връзки между мозъчната химия, социалните теории и дори икономиката, които заедно дават нов поглед защо някои хора редовно печелят.

Учените отдавна смятат, че доминацията като цяло се определя от тестостерона. Той помага в заседателната зала, съда и други области, където има награда за рисковано и смело поведение. Ролята на хормона бе доказана още преди 25 години: победата значи прилив на тестостерон, който ви дава предимство в следващото състезание и така нататък до безкрай.

Лидерът се стреми към доминация, но е спокоен и овладян

Учени от Университа в Тексас и от „Къламбия" установиха, че тестостеронът е полезен само когато се регулира с малки количества друг хормон, наречен кортизол.

Преподаватели събират проби от слюнка на студенти по бизнес-администрация, за да проверят нивата на двата хормона. След това всеки участник е консултиран как да постигне идеален баланс между тях: с повече пълнозърнести храни и по-малко кафе, ако иска да понижи кортизола; или да отиде на фитнес и да взема витамин B, за да повиши тестостерона. Идеалният лидер според проф. Пол Инграм е "спокоен, но със стремеж към доминация." (Представете си изпълнителния директор на Apple Стив Джобс на сцената, докато представя хитов продукт.) Това е валидно и за мъже, и за жени.

Образец за баланс: Боби Фишер

"Боби неуморно желае да съсипе противника си," казва режисьорката на новия документален филм "Боби Фишер срещу света" Лиз Гарбъс. "Наслаждава се, когато причинява страдание на съперника. Има някакъв садизъм в начина, по който подхожда към него."

Преди легендарния сблъсък с вечния си противник Борис Спаски в Исландия през 1972 г., Фишер минава през тежки тренировки за физическа форма и издръжливост. Казва на треньора си по вдигане на тежести, че иска да счупи ръката на Спаски при първото ръкостискане. С наближаването на мача Фишер отправя все по-странни искания и вбесява противника си дори още преди да е започнала играта. "Не вярвам в психологията," казва Фишер. "Вярвам в добрите ходове."

Вече в Рейкявик, когато резултатът е 2:2, Фишер спокойно прави ход, който сварва Спаски по бели гащи: пешка на c4. Фишер винаги започва с царската пешка и това е единствената конфигурация, за която Спаски е подготвен. А неочакваният ход прави руснака безпомощен. Фишер играе величествено и сдържано, а след това продължава с още повече агресия. Спаски така и не се съвзема от изненадата. Успява да спечели само още една от следващите 15 партии. Мозъкът на Фишел, заедно с коктейла от тестостерон и кортизол, го правят шахматист номер едно в света.

Тръпката на триумфа, когато някой друг се проваля

Какво е по-добро от победата? Да побеждаваш, когато някой друг губи. Икономист в университета в Бон разкри, че участници в експеримент, които получават определена награда за задача, изпитват доста по-голямо удоволствие от нея, ако други участници се провалят или се справят по-добре. Тази констатация слага край на традиционните икономически теории, че абсолютната награда е централна мотивация за човека.

Това е една от няколкото нови насоки в социалната динамика на победата, родили се в резултат на невроикономиката - модна нова област, съчетаваща елементи на невропсихология, икономика и когнитивна психология, за да определи защо хората правят определен избор - и особено ирационален такъв.

Невроикономиката често се интересува от допаминовата система - част от мозъка, която е обвързана с наградите и очакването им. Допаминовите рецептори изглежда следят възможностите - летяща тенис-топка, която може да бъде вътре или вън от полето, и колко очаквани/неочаквани са те.

За феновете това донякъде обяснява защо победа на ракета номер едно над неприсъстващ в ранглистата претендент не е нещо особено, но успехите на неизвестни участници са толкова наелектризиращи.

Подобен тип управление на очакванията се случва и в мозъка на самите спортисти, казва Скот Хютел, директор на Центъра за невроикономически изследвания към университета "Дюк". Ако класирате трима олимпийски медалисти по щастие, спечелилият златото очевидно е на първо място.

Това, което е любопитно според Хютел, е, че бронзовият медалист е на второ място по удовлетворение, а получилият сребро е най-смутен. "Човешкият мозък непрекъснато сравнява това, което се е случило с това, което би могло да се случи", казва той.

"Бронзовият медалист може да си каже: За малко да не получа медал. Чудесно е да бъда на стълбичката!. А сребърният медалист само си мисли за всички грешки, които е направил, които са му попречили да вземе златото."