Кога утре ще е днес

Това общество не обича безработните също толкова, колкото не обича и бедните. Ако си безработен, значи не правиш никакви пари и с други думи си равен на пенсионерите, лудите и циганите. Тях също никой в тази държава не ги обича, затова съответното отношение от страна на държава и граждани към тях е емблематично.

За статистиката направо те няма

В същото време ти, безработни човече, се опитваш да съществуваш със  сума, с която разполага и някой конгоанец  на ден (чието извинение може да бъде, че в Конго се води перманентна гражданска война. А какво може да бъде твоето?). Безработицата прави така, че социалният ти статус да е толкова нисък, че за статистиката направо да те няма.

А държавата отчита твоето съществуване единствено поради факта, че все пак трябва да гласуваш отвреме-навреме. За това, че си безработен, си персона нон грата в страната (съжалявам, но си е точно така), защото нямаш пари да си платиш дори бирата... И въпреки това се опитваш да гледаш на нещата позитивно.

Чашата е наполовина празна, чашата е наполовина пълна и това са пълни простотии, защото, когато чашата си е празна отвсякъде, няма как да е наполовина пълна. В същото време не си оставил много шанс на оптимизма, освен ако не се "случи нещо", което очакваш безуспешно горе-долу от гимназията насам. То така и не се случва. Май идеята е била да не се случи.

По-свободни? Десет пъти по-зависими са от средата

Така или иначе, безработните са най-непоносимите типове, защото нямат доходи, по цял ден могат да циклят в Интернет, могат да стават от сън късно следобяд, да пушат от цигарите на другите, да харчат пари, каквито нямат и въпреки това да не спират да пият. А в същото време да имат всичкото право на света да мрънкат и да псуват по правителството.

Безработните може би до известна степен са по-свободни от роботниците, но в действителност са десет пъти по-зависими от заобикалящата среда. Зависими от тази среда, повече от обикновеното, безработните стават част от тази среда.

Така безработицата може да се превърне в начин на живот. Нещо като падане в забавен каданс, нещо като нож с две остриета - или по-скоро като гмуркане в локва.

Онези преструванци предписват пенкилери

Безработицата се разглежда като масово заболяване, срещу която всичките фалшификати на депутати от парламента  се преструват, че предписват масови лекарства, които обаче не вършат никаква работа на човека.

Всъщност, отделният индивид няма значение за никого, защото таргет групата винаги, за който и да е сектор от политическия, социален или бизнес маркетинг да става въпрос, е масата.

Индивидът Х сред масата тук  все още няма работа, все още харчи пари, които няма, CV-ата се пускат като писма в бутилки в интернет, все още няма пари,  компромисите винаги са в името на светлото бъдеще, което се задава от има-няма десет-двайсет години, родил се е тъп, но пък е сравнително млад, не познава някой, който да е просперирал чак толкова много, нито пък познава някой, забогатял с честен труд, токът спира, земетресения го друсат, апатията го изсмуква.

В тази среда, без да го осъзнава, индивидът Х, всъщност се оформя като най-добрия роботник, защото му е все тая какво ще го програмират да върши. По същата лежерна схема и ще  му платят. По същата лежерна схема той няма да си плати парното. По този начин лежерната схема на масовото не-плащане се явява единствената закономерност на пазарната икономика у нас.

А Схемата е играта, която не познаваш - сложна координатна система от връзки и познанства, която е силна с това, че се  е наложила като обществена тайна. Общественият механизъм се  е задвижил в обратната посока, всички са доволни, че проклетият влак, в който се возят, въобще върви, въпреки че предимно пълзи.

Грозно

Докато влакът си пълзи по релсите нагоре, които винаги водят надолу, човешкият материал  вече се изнервя и иска другите човешки материали наоколо да ги няма. Грозно. И после започват емигрантските депресии.

Нито един политик в България не е  работил против емиграцията. Всички те са се захванали  за полите на едно празно понятие като демокрацията, което да изкривяват и да интерпретират, както им изнася. Демокрацията е нужна само на онези, които я размахват като знаме. А всичко, от което имаме нужда е една чиста  и свята република.

Колкото повече газиш, толкова повече затъваш

Проблемът на безработния човек е, че рано или късно започва да живее с това. Колкото повече минава времето, колкото по-безработен ставаш, толкова повече свикваш с мизерията и компромисите. Понеже, ако  общовалидното правило е, че икономията е майка на мизерията, у нас мизерията е майка на икономиката, затова, колкото повече газиш в блатото на безработицата, толкова повече затъваш в него.

В един момент човек се замисля защо въобще трябва да работи, при положение,че много от хората около него  работят и пак нямат пари.

Безработният човек трябва да открие логиката за себе си, да извлече есенцията на момента, за да оцени по достойнство преимуществата на осемчасовия работен ден във Фейсбук, забавянето на заплатата, която чакаш  от миналия месец, офисните интриги, които са проводник на едно всеобщо и върховно отегчение, както и с възможността заплатата да не ти стига за нищо.

И едното и другото не е хубаво,  с тази разлика, че роботещият човек има какво да изгуби, докато в същото време безработният няма какво да спечели. Мрачните размишления са свързани с преоткриване на тоталното безсмислие на работата, парите и пазара въобще.

Рано или късно, всемогъществото на валутата ще даде своята закономерна обратна реакция и от това няма да произлезе нова Ком-Соц идеология, ами по-скоро ще доведе до пост-ядрено завръщане към племенно -обществения строй.

Дотогава, когато няма оправия, трябва да стиснеш зъби и да продължиш напред. Но какво става, когато това, което правиш, е да стискаш зъби, а продължаването напред го оставяш, за когато имаш пари за билет?