Моя страна, моя Танзания

Не бих казал, че българите сме зли или озлобени. Смятам, че сме най-обикновени хора със своите проблеми. Смятам, че живеем в истинска и цивилизована държава и понякога си изпускаме нервите, но в това ни е чара. Ето примерно какво се случва на други места по света.

През последния месец останах с доста смесени чувства към Танзания.

Дори не знам от къде да започна. Може би с факта, че това вероятно е най-спокойното място на света. Тук никой не бърза за никъде, но пък да си възможно най-нагъл на пътя е задължително.

Колкото по-опасно и нахално караш, толкова по-бързо ще стигнеш.

Това е тукашната концепция за движение, която респективно създава безобразни задръствания и всякакъв вид катастрофи. Смачкани ламарини, пешеходци пресичащи на прибежки и припълзявания като смели кубински опълченци, клаксони и дебилните изражения на шофьорите са абсолютното всекидневие. На някои места може да видиш и светофари, но пък те не са задължителни.

Защо да чакаш светофар, щом може да пренебрегнеш всички закони, включая тези на Айнщайн и Нютон и да направиш адско задръстване?

Минаваш на червено, като, разбира се, внимаваш за тези на които им свети зеленото и за тримата кретени, решили също да минат на червено, щото не си все пак ти най-умния и се съобразяваш с:

1) регулировчик

2) десетина ученика

3) две жени с кошници на главите

4) няколко кокошки

5) две нагли Баджаджита

6) едно Дали-дали

7) трима улични продавачи

и

8) няколко моториста!

Да, цялата тази галимация наистина може и съществува само(!) на едно кръстовище. Знам, че горната информация ви дойде повече, та сега почвам да разяснявам по точки.

Точка първа.

Тук разбира се също има полиция, но думичката е доста преувеличена. Редовите полицаи нямат коли, дрегери, палки, актове, оръжия. Просто стоят на пътя и спират, който им хареса.

Сега, харесването също, разбира се, има някои фактори, щото човека взима приблизително 200-300 български лева и не се напъва много за всякакви дреболии.

Да, ама четирима бели в една кола определено не са дреболия.

Знае се, сигурно дори е народно поверие, че белите имат пари, та опитите да изцедят каквото могат от тях не престават. Това важи и за полицията.

Обичат да спират и да си търсят начин да си изкрънкат някой лев. Последният, който ни спря, направо си поиска 150 лева (един лев е близо 1000 танзанийски шилинга), но след упорито циганене от наша страна и писане по ръката му, защото човека нямаше дори и лист хартия, успяхме да свалим мизата на 60 лева.

Корупцията тук е начин на живот и достига всички държавни служители - без изключение.

Цените са тройни на българските, а заплатите варират средно между 300 и 400 лева. Пияни полицаи с автомати са ни спирали само защото сме изглеждали подозрително. Взеха по 20 лева на калпак, трябваше да ги почерпим хората някак си.

Но много се отклоних от главната тема, нека се върнем на въпросното кръстовище. Там, сред разразилия се хаос, е застанал регулировчик. Един такъв с белички дрехи, прилично изглеждащ.

Проблемът е, че вместо да въведе ред, успява някак си да направи по-голямо задръстване и скоро изчезва някъде, между лъскавите брони на автомобилите. Не забелязва двете леки катрастрофи и старателно се опитва да разчисти всички коли от пътя, но не му се получава.

Тук трябва да отбележа, че всички карат огромни коли, джипове, пикапи и обичат да получават книжките си срещу 100-200 лева, без дори един час зад волана.

Вероятно богатото ви въображение може да си представи за какво иде реч, но повярвайте ми - реалността е неосписуема.

Точка втора.

Учениците вероятно са от близкото училище, струващо колкото образованието в Оксфорд. Но, въпреки това, когато попиташ децата колко е пет по осем, получаваш различни отговори, вариращи между 90 и 180.

Същото важи и за повечето хора, които трябва да отбележа, че приличат на деца в пети клас. Неадекватни и необразовани. Виж обаче, ако трябва да се открадне нещо, тогава стават изключително съобразителни.

Та тези мили дечица, се опитват да пресекат на пешеходна пътека, само дето на никой не му дреме и общо взето, пресичането се превръща в бягане на зиг-заг, плахи погледи за идващи коли и, разбира се, не се намира дори един възрастен, който да им помогне. В повечето случаи дори ги освиркват, докато 3 тонен автомобил лети към тях с приблизителна скорост от 80 километра.

Точка трета.

Жени с кошници на главата. Тук всички носят всичко на главите си. Не знам защо. Момиченцата са тренирани от малки да влачат големи тежести, което води до гръбначни увреждания, но разбира се, на никой не му дреме. Имаше една жена с толкова големи торби, че дори тя самата не се виждаше от тях.

Точка четвърта.

Кокошките са общо взето само за цвят, по-умни от собствениците си, успяват да се шмугнат между автомобилите, като дори не успяват да внесат хаос в движението, защото както казахме вече, на никой не му пука.

Точка пета.

Баджадж - така се наричат местните мини таксита. Малки, закрити триколки без врати. Движат се по-хаотично от топче за флипер. Шофьорите им са изключително опасни, безотговорни и направо малоумни. Смятат, че щом са малки значи могат да минават покрай, над, под и зад колите, превръщайки се в предпочитан начин на транспорт и увеличавайки броя си многократно, респективно и задръстванията.

Точка шеста.

Дала-Дала - местният градски транспорт. Малки и смачкани автобусчета, миришещи гадно, бълващи още по гадна смрад от ауспусите и пълни до горе с хора, стърчащи по всевъзможен начин от прозорците.

Климатици автобусчетата нямат и просто не бих искал никога да разбера какво е да се возиш в такова нещо при 30 градусова жега. Мога само да се надявам, че някъде в Ада, това е изтънчено мъчение за български депутати.

Точка седем.

Улични продавачи. Сякаш изплуват от нищото. Просто виждат колоната от коли и навлизат на платното като вълна. Обитават определени места и продават неща, които биха влезли в употреба на сливенски циганин и педофил. Предлагат джапанки, щипки, медицински постери с дечица и указания кой орган къде е. Има също точилки, карти на Африка, фъстъци, фалшиви дискове, раздърпани тениски, части от стълба и всичко друго, но не и вода.

Изключително нагли са и респективно като видят бял - мрънкат двойно. Налага се да си вдигнеш прозорците, което пък от своя страна води до "лека" форма на изпотяване, придружена с дехидратация, гърчове и понякога смърт.

Тук трябва да отбележа, че климатиците не са препоръчителни поради здравни съображения и силно увеличават риска от заболявания.

Точка осем.

Мотористи. Хора, явно мразещи живота и прелитащи на "без коз" където могат и където сварят. Често минават на косъм от катастрофа с фатални последици, но явно им харесва. Не носят предпазна екипировка, но пък карат със зимни якета в 30 градусова жега. Много са готини.

Към целия колорит можем да прибавим и няколко пешеходеца с панталони пет номера по-големи, понеже, така си мисля, тук не е модерно панталоните да са с твоя размер и колкото по-разпасан си, толкова си по-куул.

След гореописаните приключения и чудесата на които се нагледах, смело мога да заявя, че

България е една изключително цивилизована държава, с високоинтелигентни таксиджии и прекрасни хора, които просто си висят в задръстването

Е, понякога се случва да сгрешат, докато шофират, но пък осъзнават грешката си вместо да те гледат с празен поглед и да се питат защо по дяволите тоз бял човек крещи така по тях.

Българското задръстване, най-здравословното и хубаво задръстване в целия свят!

Продължение: "Моя страна, моя Танзания - част 2"

* Статията е в отговор на статията на Мария Касимова "Лоша и озлобена? Българка"