Две кила Райчо срещу българския расизъм

Едва се вижда на екрана на телевизора. Меки, синкави дрешки, шапчица, под която се подава малкото му като шепа личице, очертано от няколко гарвановочерни косички. Акушерката го държи в ръцете си за снимка, а двукилограмовото му същество не помръдва след подранилото раждане.

Малкият човек, роден в първата минута на новата 2020-а година, все още няма нищо друго, освен майка, име и родина. Майка му е на двайсет, казва се Анка и това е първото й от две мечтани и планирани деца. Току-що роденият си син е кръстила Райчо. Появил се е на бял свят в пловдивска болница, в родната си България. Дошъл е на тази земя с една съвсем случайна и непланирана "победа" - той е първото българско бебе за годината. И това, оказва се, е и първият от многото му случайни "грехове", които още с раждането си оттук нататък винаги ще носи на гръб в собствената си родина.

Защото Райчо не е "бял".

Поне не е толкова бял, колкото на една огромна част от българското общество би й харесвало. Не толкова бял, че от устите и сърцата на тези възрастни и явно правилно бели и расово чисти българи да се отрони някое хубаво пожелание за здраве, щастие и живот. Такова пожелание, което е редно цивилизованите, пораснали и помъдрели от опита си хора да отправят, когато се роди дете.

Вместо това коментарите под информацията за първото бебе на 2020-та у нас са ето в този дух:

"Райчо е проплакал в 00:01 часа в УМБАЛ "Св. Георги" в Пловдив" Тва кат го гледам, май е цигане?"

"Ерата на циганистан започва"

"Райчо Мангалчо"

"Да ни е ''честит'' поредния мангааал!!! Евала Бойко!!"

"Искам да предложа едно решение с вредните етноси нашият АЕЦ може да се захранва с гориво като се изгарят тия лилавите в него."

"Възходът на Сапуните!"….

Държа да отбележа, че това са хорските мнения, които не са изтрити от модераторите като обидни, расистки и подклаждащи агресия. Така да се каже, това са "приемливите" коментари, на вашето въображение оставям да си представите какви ли ще да са били "неприемливите".

Споделените "мили" думи на "добрите" възрастни, разбира се, са скрити зад фалшиви, но красноречиво измислени онлайн псевдоними. От расовата принадлежност на новороденото се възмущават същества, които са избрали да се наричат "ритморитник", "анти турчин", "господин Сапунерчев", "Вашта…".

Сред тоновете гадости, стоварени върху клетия двукилограмов Райчо всъщност открих само едно нормално, човешко пожелание: "да е живо и здраво детето, дано стане човек, да се учи и работи!". Той съответно е и с най-много "нехаресвания" от онлайн аудиторията, щедро ръсеща плюсчета под всяко истерично изказване, в което се споменава "мангал", "ром", "циганин", "чааве", правят се драматични изводи за загиващата българска нация или пък се дават "конструктивни" предложения, заети от ужасяващата фашистка практика от недалечното минало. Всичко това, докато дребничкият Райчо още не знае на кой свят е. Само защото не е правилно бял…

Някога много се гордеех, че в България хората не са расисти. Растях в квартал близо до "Студентски град", който по онова време беше пълен с чернокожи, тъмнокожи или азиатски студенти. Пътувах с тях в автобуса, срещах ги в магазините и из кварталните паркове.

Разбира се, че първоначално ми е правило впечатление, че са различни на външен вид от нас. Родителите ми обаче бяха намерили начин да ми обяснят тези различия без да всяват страх или омраза в детската ми душа, защото те самите не хранеха такива.

В годините след политическите промени хората от различни етноси полека изчезнаха от полезрението на българите. И въпреки отварянето на света, постепенно се превърнаха в нещо непознато и плашещо за тях. "Чернилките", "негрите", "мурзилките" и както там още съвършената ни българска нация измисли да ги нарича, останаха обаче като някаква потенциална, но все пак външна заплаха за България.

Както знаем от популярните конспиративни теории, именно нашата малка страна се оказва най-мечтаната световна територия и като такава тя все е в основата на незнайни страховити заговори, целящи да я претопят по всички възможни начини. Включително като я залеят например с "небългарска" кръв, придошла във вид на африкански емигранти, сирийски бежанци и турско-български електорат.

Паралелно с тази добре организирана от "джендъри", "норвежки гейове", "соросоиди", "либерали"и "антибългари" атака обаче, чистокръвният българин, дето във вените му тече пряко заетото от Аспарух ДНК, винаги помни и "врага в своето легло" - Циганинът!

Той е виновен за всичките му граждански неволи, за историческите му пропадания, за международния му имидж, за климатичните промени, за личното му щастие и самочувствие. Циганинът му краде тока, гори му гумите, изпива му социалните помощи, изяжда му хуманитарните траншове. Той прави това, дори когато е още на три дни, тежи два килограма и триста грама, пишка в памперс и още не е отворил очи за света. Той е заплаха, независимо, че майка му е по-образована от много чистокръвни потомки на българските ханове и въпреки шеговитите подмятания на онлайн патриотите и за разлика от много от тях, отдавна си е взела матурата по български език.

Новороденият Райчо е посрещнат на нож от сънародниците си само, защото е по-тъмен на цвят. Този негов грях не може да бъде изкупен дори от искреното и смислено пожелание на образованата му, двайсетгодишна майка "да му върви училището и да завърши средно образование".

Възрастните расисти не се интересуват дали тя е излязла от манталитета на гетото, дали се е преборила със статуквото, дали е положила двойно повече усилия от "правилните" българи, за да се интегрира в това общество и да бъде активна и образована част от него.

Възрастните бели сънародници на Райчо априори няма да го харесват, ако ще утре да стане мозъчен хирург, космонавт или ректор на университет. Дори един ден да признаят талантите и приносите му, животът им да зависи от неговите умения или решения, да са респектирани от житейския му път и постижения, те пак вътре в себе си дълбоко ще го мразят. И помежду си или с други онлайн расисти ще продължават да го отличават от "правилните" с онова "мангал", "ром" или "циганин". Омразата в душите им, подхранена добре от манипулативните политически схеми, необразоваността, комплексите, неудовлетвореността и дивашката лошотия, винаги ще го има за човек от по-долна категория.

Едно новородено българско бебе с по-тъмен цвят на кожата тук не е просто бебе. То е мишена на дремеща бомба от злост. То е плътско измерение на дълго акумулирана обществена омраза, която иска да види ясна цел, в която да се впие. Колкото по-беззащитна е тази реална човешка мишена, толкова по-слюноотделяща е жадната за мъст публика. Затова и един Райчо с размерите на коте може да отнесе пожелание да изгори заедно с другите "по-тъмни" като него в атомната електроцентрала.

Вярвайте ми, тези, които му го пожелават, са напълно в състояние да пуснат в експлоатация нови газови камери и хладнокръвно да гледат как там изгарят човеци, които те самите са определили като "неправилни".

Тези хора са сред нас. Ходят на пазар, разхождат се в кварталните градинки, взимат решения в живота си, а вероятно и в работата си, възпитават деца. Те живеят с фалшивото съзнание, че принадлежат на някаква висша каста, която има правото да се чувства такава, защото има бяла кожа и претенции за породистост. И не осъзнават, че ако живееха в онези мракобесни времена на "арийска чистота", отдавна сами да са станали въглени в същите онези газови камери. Защото очите им нямаше да са правилно сини, ръстът им нямаше да е чистокръвно висок, косите им щяха да са твърде тъмни, а умствените им възможности - напълно незначителни пред външните белези и произход.

Докато пиша това си мисля как ли би реагирал онзи озлобен човечец, самонарекъл се "Анти турчин", ако намери едно такова новородено бебе в гората например.

Би ли го прегърнал, за да го стопли? Би ли го приспал на ръце? Би ли го взел със себе си, за да го спаси от смърт? Ако съдбата не му е отредила да има собствени деца, би ли осиновил дете като Райчо, за да го отгледа в уют, обич и топлина? Би ли му дал образование, би ли се надявал и радвал на същите неща, които му пожела рождената му майка в ефир?

Все ми се иска да вярвам как лице в лице с очевидния факт, че пред него стои просто едно беззащитно новородено дете, онзи мразещ чичко или озлобена лелка се връща към човека у себе си. Че се сеща за някакви неща, като състрадателност, милостивост, желание за помощ, човещина. Че очи в очи с едно бебе просто не му се откъсва от сърцето обидна дума за него. Че някак в ума му изплуват всички онези репортажи за успели тъмнокожи български деца, отгледани с любов и грижа от семейства в един по-цивилизован от нашия свят. Че не е важно откъде идваш и какъв е цветът на кожата ти, а какъв си и какво правиш за другите хора. Че в двайсет и първи век да изливаш толкова омраза към едно случайно родило се първо за годината бебе, само защото било "ромче", е първата съчка към горящата клада за "различните". Там сега са различните по цвят, утре са различните по религия, вдругиден различните по мислене, сексуална ориентация, националност, пол. Разгори ли се такъв огън, рано или късно в него попадат и онези, които най-яростно са го захранвали с горивни материали. По простата причина, че всеки с нещо е различен от другия.

И тези, дето се имат за чистокръвни, правилно бели и специални българи, трябва денонощно да се молят един ден личните им етнически белези да не се окажат неправилни, според нечия друга по-значима и по-мощна парадигма. Може би точно тогава човечността отново ще им е важна…