CD: Acoustic Trio 3000 – Yo Ho

Лейбъл: Рива Саунд

Дата на издаване: 07.01.2010

Формат: CD

Жанр: БГ, Уърлд, Джаз, Рок

Стил: Acoustic Guitar, Acoustic Jazz, Flamenco, Fusion

Страст на китари

Няма начин да се подмине албум, на чиято корица стоят имена като Иван Лечев (ФСБ), Цветан Недялков (Ку-Ку Бенд) и Веселин Койчев (Бели, Зелени, Червени). Дебютният диск „Yo Ho" на триото именити родни китаристи излиза под марката „Акустично Трио 3000″ и е аудио благина за сетивата на феновете, тачещи струнни образци като Ал Ди Меола, Джон Маклафлин и Пако Де Лусия, както и всяка приятна и интелигентна музика от рода на фламенкото, родния фолклор, джаза.

Час и нещо време неусетно отлитат при всеки прочит на осемте композиции на триото. Албумът е красив и съвременен, дори модерен, въпреки че основната му стилова посока - фламенкото, се носи от десетилетия насам... Самата щампа „Направено в България" не го загрозява, дори напротив.

И това е така при все че основният композитор на албума е Цветан Недялков, китарен активист в „ансамбъла" за масова и модерна фолк музика Ку-Ку Бенд. За радост на по-елитарната и естетски настроена публика в „Yo Ho" няма нищо от основната му дейност. Равноправните участници в триото - Веселин Койчев и Иван Лечев, оправдават по-горното заключение: а именно - в дебюта на триото няма ниски страсти и телесни чупки!

Историята на формацията започва през 2008 година, когато са поканени за съвместно участие в пловдивския „Фестивал на китарата" от ръководителя на отдел „Култура" в община Пловдив Йохан Девлетян. Тъкмо в негова чест е поставено това име на албума: „Yo Ho".

И оттук следва упоритият въпрос: защо, аджеба, трябва чиновник да те събира, за да направиш каквото и да е?... Не че историята не познава подобни покровителски/меценатски взаимоотношения: например спомнете си тандема Вагнер/крал Лудвиг Втори от преди близо има-няма век и половина.

Инак през октомври 2008-а триото волно или неволно наду рекламен вопъл - когато отказа да „отваря" концерта на китариста Пол Гилбърт (Мистър Биг) в Пловдив без предварителен саундчек. Следващата по-запомнящата се крачка на тримата е решението и направата на този съвместен албум.

Определено основната част от композициите в красиво изпипания и емоционално искрящ албум спадат в графата „фламенко", като, разбира се, всяка една от шестте собствени и двете преработки (на народната песен „Подзим съм, мале" и на стандарта на Чарли Мингъс „Goodbye Pork Pie Hat") навлиза в териториите на стилове като уърлд, джаз, фюжън, боса нова, дори и към класиката се хвърля едно намигащо око - „Beethoven".

Доловимите ясни заигравки с традиционната родна фолклорна музика в „Banishora Forever" и в преаранжираната от Веселин Койчев народна песен „Подзим съм, мале" дават на по-чувствените натури приятно учестен бийт на сърдечния мускул плюс осигурено настръхване на кожата. Подобни настроения за последно бях изпитвал при срещата си с етно-джаз албума „Меча сватба" (2005) на формацията Булгара, но и дума не става (и не може да става) за някакво сравнение между двата формата.

Все пак, когато се каже трио китаристи, всеки ценител на музиката спряга на първо място класиката „Friday Night In San Francisco" (1981) на легендарното китарно трио Ал Ди Меола, Джон Маклафлин и Пако Де Лусия, с чийто трети албум „The Guitar Trio„ (1996) могат да се наложат някакви съпоставки. Слаби, но близки като време и като творчески подход. Приликите са повече при един друг класически албум на едно друго струнно трио с тежка репутация и не се нуждаят от пояснителни коментари: „The Rite Of Strings" (1995) на Ал Ди Меола, Стенли Кларк и Жан-Люк Понти.

Да, става дума за цигулката! Включването на втория инструмент на Иван Лечев (наред с китарата му) чудесно разнообразява звуковия тепих както например в богатата на настроения, теми и пластове „Gang", но не е достатъчно използвано или е нарочно ограничено. И предизвиква определено леки реминисценции с прогресив рок отците Канзас още от влизането си в първата композиция „Accoustic Song"...

Това, смело може да го наречем, светло парче музика е с развити акустични трели, но почти през целите му дванадесет минути и нещо триото се придържа към централната тема (с едно намигане към класиката „Friday Night In San Francisco") и я развива с джаз тананикане (единствената вокална вметка в целия албум), благи арпежи и комични лакардии.

Един от фаворитите в диска е „Banishora Forever" - по-мрачноват, сериозен трак, с обилен латино привкус и заради това е силно напомнящ Ди Меола-Маклафлин-Де Лусия. Не че и сърцето не подскача от вградените успешно и чувствено български фолклорни ритми, благо разположени в про-испанския китарен модел. Безспорно нещата на триото са добре изпипани, защото десетте минути време на одата за Банишора минават неусетно.

„Beethoven". Някак съм объркан спрямо третата (може би самоцелно осъществена) композиция, прибързано бих казал, че началото й се основава на прочутата „Лунна соната"... Но не е така. Един Цветан Недялков знае какво е имал предвид при избора на това заглавие... Все пак джаз стилистиката преобладава в тази композиция, която започва леко мрачно, с мъгливи трепети, а челната й тема много често се повтаря. Цикличните участия на цигулката и развитите испански етюди сполучливо разнообразяват цялата картина.

За „Bossa Nova" важи максимата „име - програма". Композицията е чувствена, (въз)действаща, лирична дори. В нея си прокарани нашенски елементи, не че няма и някакви познати реминисценции от световната джаз и латино музика. Участието на цигулката пък прави опит да се „разводнят" и „укрият" тези познати дела.

Преработката на родопската народна песен „Подзим съм, мале" върви елегично и чувствено, развива красиво и е обогатена с пицикато пърхане, плюс джази и латино-пинизи.

Следващата красота в албума „Gang" е като някаква симбиоза от средиземноморска наивност, дълбоко прикрита родна фолклор тематика и фламенко раздувки, сред които далечните индо-мотиви спокойно си пробиват път. Отново е за отбелязване, че цигулката пълни картината с плътни пластове.

Последните две по-сериозно звучащи композиции („Goodbye Pork Pie Hat" и „Bugs") се отличават на останалия фон от преобладаваща жизнерадост, скромна елегичност и силна омайност. И изглеждат като обичайно запълване на албум с тракове до бройката 8. Първо, защото джаз стандартът на Чарлз Мингъс „Goodbye Pork Pie Hat" от далечната 1959 година мудно навлиза и е в релсите на някакви стереотипи; и второ, защото последната композиция „Bugs" е подписана от Веселин Койчев и най-вероятно е изпаднала от някой негов академичен проект. Тя навлиза и звучи нервно - наперено, притежава състезателен характер заради надпреварващите се китари.

„Йо Хо" обаче е чудесен, съвременен и адски добре осъществен български музикален продукт. Той е изготвен от трима от най-добрите родни властелини на китарата, които без напрежение и с елегантност се разхождат из благите територии на музиката (уърлд, фламенко, джаз, български фолклор).

Въпреки това, изпъкват и някои негативни черти. Като например финалното ни мнение, че сякаш ги е страх да се разгърнат едно ниво нататък творчески над нашенската народна музика и че прекалено се заиграват по модела наложен от Ди Меола - Маклафлин - Пако де Лусия.

Както и да е. Средна работа, респективно хубост - тук няма. Така че при евентуална класация за български албум на 2010 година - и с двете ръце гласувам за „Yo Ho", дебюта на Акустично трио 3000!

Оценка: 8 от 10 - страхотен

Автор: Боян Стойчев