Карнавалът пречиства. Зад маската човек дава воля на всичките си желания и емоции, които през делниците е прикривал. Качени на платформи, ние преминаваме през стреса и страховете си. В джазов ритъм спираме да мислим за проблемите на утрешния ден.
„Така поне би трябвало да бъде", мисля си, докато джапам из локвите на поредния сив софийски ден. Влизам във Военния клуб и се смущавам. Множество със средна възраст от 85 години бавно излиза от една зала, като дамите и господата обсъждат на висок глас всичко друго, но не и събитието, което тъкмо са посетили.
Прегърбена баба, която сигурно е леля на всичките останали, все пак ме светва, че в залата е имало представяне на книга и народни песни. Тюх, влязъл съм през грешната врата! „Ама момче, влез, де! Останало е още вино - бяло и червено!" - не, благодаря, приятна вечер.
Сигурно на „Марди Гра" пият много. В Ню Орлиънс цели три седмици градът е в непрестанен карнавал. Кулминацията е на „Изобилния вторник" - денят преди началото на великденските пости. Изобилие - от вкусотии, костюми, подвижни платформи и джаз в изпълнение на всякакви бендове и състави. Маскирани хора хвърлят огърлици на празничната тълпа, а над всичко доминират три цвята - пурпурно (справедливост), зелено (вяра) и златно (сила).
Така е видяла Ню Орлиънс Блага Димитрова. Минути преди началото на прожекцията на нейния филм „Истински истории от Марди Гра", тя е излязла пред Военния клуб за една успокояваща цигара. Напълно лишен от възпитание, аз я питам как се е оказала на карнавала. Заедно с мъжа си и дъщерите си тя обикаля света в търсене на български класически и джаз музиканти. Преди година спрели за три дни в Ню Орлиънс и атмосферата я омагьосала. Върнала се за повече време - с камера и идея за филм.
Блага разказва, че в Ню Орлиънс наистина чуваш джаз от всяка врата, градът има свой чар и дух. „Самият факт, че този град се е възстановил от такова бедствие като „Катрина" и най-важното тогава е било да си запазят културата... Няма как да не ме спечели място, където държат най-много на културата и традициите", обяснява ми тя.
Според нея така нетипичната за САЩ чиста емоция у местните се дължи на това, че градът е бил френски и испански. „Географски е част от Щатите, но културно е нещо съвсем различно, съвсем друга вселена", продължава Блага. По думите й там музикантите са на почит, макар всеки втори да свири на някакъв инструмент и да си има някаква „обикновена" работа. Оцелява се трудно, защото стандартът не е така висок, като в градовете на север.
За Блага създаването на филма е било предизвикателство, но с помощта на местните е получила уникална гледна точка: „Намерих много хора, които ми помогнаха да вляза вътре в „Марди Гра", а не да ходя по повърхността и да наблюдавам като туристите как платформите се движат по улиците". Така виждаме един карнавал, който е както огромно парти, така и нещо дълбоко семейно.
Филмът и снимките на Блага са много честни. По съвсем простичък начин 70-те минути екранно време и отделните кадри показват „Марди Гра" като пъзел от лица и истории - на джазмени, готвачи, радиоводещи, рапъри, архитекти... Всички по един или друг начин омагьосани от атмосферата на Ню Орлиънс.
Разнообразна публика е напълнила залата - шарени младежи и облечени като са културно събитие възрастни хора гледат с интерес. Неслучайно, обаче, „Истински истории от Марди Гра" започва с признанието на Блага, че лесно е събрала кадрите за филма, но нищо не може да се сравни с това, което биха ти дали собствените ти сетива. Затова и като своеобразна „рамка" преди и след филма всички биваме телепортирани в Ню Орлиънс. От банда леко пълни и широко усмихнати вуйчовци с барабани и духови инструменти.
The Paulin Brothers е семеен бенд с дългогодишни традиции. Четиримата братя, синът и братовчедите са джаз музиканти до мозъка на костите си. Като такива, те първо откриват вечерта с летящ старт, за да изчезнат след само една песен. Филмът свършва и бендът излиза, за да взриви залата.
С музика на няколко метра от теб, вече възприемаш по коренно различен начин историите, които Блага така добре е събрала. Усещаш и ритъма по различен начин. Така след само няколко такта Военният клуб се тресе. Вуйчовците подхвърлят насам натам лъскавите инструменти и мятат огърлици към публиката. С невероятната лекота на потомствени музиканти, те си играят с песните.
Идва подкрепление от трима български джазмени и настава анархия! Бендът обикаля препълнената зала и всички са на крака, блестят огърлици, лица се скриват зад маски, дивеят деца. Даже иначе доста сухарестият посланик на САЩ Марси Рийс е във вихъра на танца, закичена подобаващо и в нарушение на дипломатическия протокол.
The Paulin Brothers забиват един брас-блус, след което се започват класиките - You Can't Take My Sunshine Away, What a Wonderful World (която правят толкова добре, че на човек му се реве с цяло гърло) и заключителната When the Saints Go Marching On. Аплодисменти - от най-мощните.
Концертът, по принцип, е свършил и трябва да си тръгваме вече, но някак даже и самата сцена ти се вижда светла по един необичаен начин. Усмихнато ти е - някакво плюс безкрайно такова. Нали ви казах, че карнавалът пречиства!
