Началото на учебната година винаги повдига на нов глас цяла плеяда сериозни въпроси - за агресията, за насилието, за липсата на ценности, за възпитанието. Не че те се появяват с идването на 15 септември. Причината не е в това, че те са нови, а че стават неминуемо видими и не позволяващи да ги подминем за пореден път.
Всички сме наясно, че е грешка да чакаме този момент, но в крайна сметка така съществува човекът - обръща внимание едва, когато е в криза. Спестяваме си инстинктивно всичко, което бихме могли, обръщаме се настрани, за да не видим всичко, пред което можем да си затворим очите и за всеки случай си слагаме чифт черни очила, дори да няма слънце.
Имайки предвид всички болки, с които се срещаме в живота, навярно имаме право на тези малки слабости - да ни се иска да избегнем поне една. Има обаче и такива, които касаят не само нас.
Тръгването на училище е особен етап в живота на детето. То бележи неговото първо по-категорично настъпване в живота като малка личност, която започва да има свой кръг от познати, интереси и задължения и която за пръв път се налага да остане наистина сама, а като изход от това трудно положение и с повече късмет - може би и първият категоричен повод тя да поиска да бъде самостоятелна.
Колкото по-рано в живота на детето то е имало възможност да изследва само собствените си интереси, насърчено от родителите си или да се бори само със собствените си трудности, подкрепено, но не и обслужвано от тях, толкова по-леко ще му бъде в първите училищни дни. Няма идеални родители, колкото и на всички да ни се иска да бъдем такива и каквито и усилия да полагаме.
И така, по всевъзможни причини, пропускаме възможността да насърчим индивидуалността и нейното развиние, а първият ден на училище се превръща в криза, страх и сълзи - израз на една истинка безизходица и ужас от срещата с един непознат свят, пълен с нови хора, непознати правила и закони, най-лошото на които е,че не могат да бъдат избегнати.
На детето, вероятно за пръв път в живота, се случва да се окаже детронирано - свалено от полагащото му се в семейството място на най-важния и най-обичан член, на своеобразен център на света вкъщи. То се озовава в нов кръг, в който никой не държи по правило да бъде близък с него, то не е ничий любимец и ако иска да го обичат или предпочитат, се налага само да изгради нови отношения и да се бори за подобен статус.
Далеч от хората, които най-много обича, които са му най-близки и които могат да го защитават от целия свят и в същото време - потопено в един нов свят, чиято йерархия и система от отношения тепърва се изгражда. Ако в яслите детето е понякога твърде малко, за да може да понесе спокойно откъсването от родителите си и понякога това предизвиква истински емоционален катаклизъм за него; ако в детската градина пред него стои въпросът как да изпревари всички останали за любовта на своя учителка - която своеобразно замества ролята на майка - близка и доверена; в училище то вече се изправя пред нещо малко по-сложно - въпросите за изискванията и задълженията, за възпитанието и за истинските приятелски или неприятелски отношения с неговите връстници. Отношения, от които възрастните все повече започват да се изтеглят като регулатори.
Когато всичко това е много трудно, на мястото на невъзможността да се справи, често идва депресията. Тя, от една страна, е свързана с раздялата с мама и татко, баба и дядо, и от друга - с детронацията от заеманото досега място и търсенето на ново сред връсниците. С това да се срещнем с другите - такива, каквито са, различни и не винаги готови да ни приемат като нещо изключително. Преживяване, трудно за самите възрастни.
Училището все повече - и може би справедливо - престава да бъде фактор във възпитанието, понеже неговата роля е може би повече в това да учи и да дисциплинира, семейството би трябвало да възпитава. За жалост в последните десетилетия училището същ все повече се оттегля от това да "учи" не само за формалните знания, а за живота.
Така наред с обучението в религия, се въведе и обучението в сексуална култура. Хубаво, на пръв поглед. В нито едно училище обаче все още никой не обучава децата на това, че хората са различни, че момчетата и момичетата са различни - като развитие и като преживявания, че преживяванията на всеки от нас и отношенията между хората като съвкупност от взаимодействия са всъщност една много сложна материя, която си струва да се изучава, за да бъде животът ни по-смислен, пълнокръвен и в крайна сметка щастлив, но това трябва да се прави с много сърце и с много уважение.
Депресията като смисъл
Да бъдем по-конкретни. Всяка промяна във психичния или физиологичен статус на личността - не само личността на възрастния, но и на детето, всеки симптом или състояние носи определен смисъл и има конкретно значение, независимо дали то е видимо с просто око или изисква продължително осмисляне.
Всеки симптом представлява едно символично означаващо за нещо - метафора за определена липса, с която не можем да се справим, за определен психичен конфликт, за компромисно решение, избягващо по-сериозна битка. Онова, което проявяваме или се опитваме да прикрием със своето тяло, характер, поведение или емоции, има своя смисъл и би могло да носи информация за нещата, които ни плашат или затрудняват.
В този аспект депресията е не просто състояние на тъга и изчерпване, тя е състояние, което има своето значение и носи определено послание, най-често свързано с неудовлетвореност, с болка от откриването или посрещането на отказ, загуба, липса, с опита ни да интегрираме подобни трудности, с факта, че сме се провалили някъде в стремежа си да бъдем истински и щастливи.
Ако трябва да сме коректни, е редно да кажем, че депресията, схващана като тъга, унилост, понижен тонус, мъка и дори липса на желание - в различна степен - за развлечение и удоволствие, та до невъзможност за извършване на ежедневните задължения, има различни по вид и характер проявления и може да бележи различни по произход състояния.
Най-често тя е в основата на повечето психопатологични (в смисъл на различаващи се от нормата, от обичайното) прояви, но може да бъде изразена и през призмата на вътрешна напрегнатост, неувереност, тревога, песимизъм, понижена самооценка. Една от най-опасните депресии е тази, която се маскира и на пръв поглед не е видима за околните.
Равносметка и завръщане към себе си
Нерядко срещан феномен в психологията е използването на нещо като компенсация на липсващо друго. Така например често посвещаването на работата, твърде голямата отдаденост на реализацията в професията, заетостта, се използват като начин на справяне с неудовлетвореността, пустотата или често дори самотата в усещането ни за нашия личен живот, свързване с другите, реализацията ни като човешки същества, които имат своята нужда от общуване и любов.
Когато питат знаменития баща на психоанализата Зигмунд Фройд, как може да се опише нормалното, здраво функциониране на човека, той отговоря "Да обичаш и да работиш". Способността да създаваме, без да се усещаме изчерпани и да поддържаме баланса на това да се свързваме с околните, да обменяме с тях ценни и добри неща, да се чувстваме щастливи в ролята си на мъж или жена и в същото време да се реализираме професионално, описва едно относително равновесие, говорещо, че сме успели сравнително добре да се справим с повечето затруднения в превръщането си в зрели хора.
Говори, че сме се справили по-скоро успешно с главното умение, характеризиращо справянето в живота - да се поддържа един относителен толеранс и вътрешна стабилност към неопределеността и нестабилността на живота. Понякога обаче, по една или друга причина, успяваме да бъдем успешни само отчасти и само в един от компонентите на тази диада и така успешността в едното е начин да се компенсира липсата на другото, като се направи опит тази липса остане поносима или да я игнорираме.
Да бъдем работохолици или обратното - да не правим постъпки за никаква лична реализация, са на практика двете страни на един и същи медал и обикновено са свързани с еднаква степен на неудовлетвореност и тъга. "Работата" на детето е ходенето на училище, както неведнъж възпитателно настояват родителите. "Твоята работа е да учиш, така както аз ходя на работа". В тази "работа" обаче детето има множество важни задачи - да се научи да се справя само, да изгради контрол над необходимостта да се полагат усилия и да се отлага удоволствието.
Нещо повече - постепенно да върви по нелекия път да се учиш да общуваш, да се сбилжаваш, да се разочароваш и да се завръщаш отново. Да се проваляш. Да успяваш. Да се бориш за това, което искаш и за свое място под слънцето. Да си заплашен. И да оцеляваш. Все неща, нужни за умението да живееш и в същото време неща, на които мнозина от нас сякаш никога не се научават.
Важно е родителите да имат предвид това, когато наблюдават своето дете и може би дори да се опитват да правят паралел със себе си, когато забелязват нещо необичайно. Това ще им помогне да останат - освен разтревожени - и чувствителни, мислещи и усетливи. Понеже нашият собствен опит е най-честният радар за това да сме способни да разбираме другите. Детето е човек, като всички останали. Човек със специфични задачи пред себе си и с определени способности, но няма причина да го разглеждаме като нещо по-малко можещо от възрастния.
Депресията е естествен спътник в живота на човека, както радостта и успехите. Онова, което я прави клиничен белег, е твърде дългото й продължаване във времето или причиняването на трайна дезадаптивност. От изключителна важност е родителите да си дават сметка за това - не само по отношение на интелигентната грижа за себе си, но и когато става дума за децата им.
Трябва да са чувствителни към това и в същото време да са способни да оставят достатъчно пространство за своето дете то само да търси отговорите и желанията си, начините да се справи и пътя към умението да бъдеш щастлив. Как да си винаги насреща за подкрепа, но и за ясното поставяне на граница и забрана и в същото време да оставяш "въздух" на една млада личност да стане себе си.
Без да я прекършиш, без да настояваш да я превърнеш в подобрено издание на себе си, без да реабилитираш собствените си несбъднати мечти чрез някой друг и как да се намесваш със символичната сила на респекта, а не с реалния ужас от заплахата - това като че ли остава вечният въпрос за най-сложното умение в живота. Това как да бъдем добри родители.
