Градът не може да се отърве от тях

Някои неща наистина не се променят. Въпреки че съществуват всички предпоставки за това, те живеят свой живот в околното пространство и тихичко продължават да битуват покрай нас. Нищо, че не ги употребяваме, не се нуждаем от тях, не ги забелязваме или сме ги заменили отдавна с далеч по-смислени техни наследници.

Ето един кратък списък на някои от тях, забелязани с невъоръжено градско око (и ухо) в един обикновен, столичен, зимен ден.

Обръщението „скъпи-скъпа"

„Скъпа - чувам мъжки глас шоколадово да се носи от радиото в колата - къде искаш да почиваме това лято?". „Скъпиии - провлачено лигаво отговаря женски глас - ама ние не можем да си го позволим!". „О, скъпа, разбира се, че можем - вече разполагаме с... (извънземна кредитна карта, енергоспестяващ бойлер, кола на лизинг, частна детска градина с изучаване на калиграфия, ветеринарна клиника, лекарство срещу диария и т.н.), така че само избери къде искаш да отидем!" „Оооо, скъпииииии...."

Абе, има ли някой, който наистина нарича така половинката си? „Скъпи, прибрах се!"? Или „скъпа, кога ще вечеряме"? Като прехвърлям нежните имена, с които хората около мен се обръщат един към друг, там фигурират всякакви животинки, прилагателни и измислени думи, но не и „скъпи-скъпа". Въпреки това копирайтърите, а и редакторите на телевизионните дублажи явно не отразяват този факт в съвременния език и в натворените от тях текстове мъжът и жената винаги са си „скъпи". Нещо като старата, посивяла перлена огърличка на баба, която безотказно върши работа, когато трябва да се появиш някъде „на официално". Толкова е демоде, че чак започва да звучи сладко.

Телефонните кабинки

Последният път, когато ползвах уличен телефон, трябва да е било в средата на деветдесетте. Но не само че кабинките не са махнати, но и има инсталирани нови, модерни и... неработещи такива. Идея си нямам с колко и какви пари можеш да звъннеш един телефон, нито пък къде най-далече можеш да се обадиш. Знам обаче, че заслоните им служат най-вече като рекламни пана и открити площи за мини графити предимно със сексуално ангажирани послания, като „К.. за Виваком" например.

Соц надписите на старите сгради

Стоят там като свидетели на една отминала епоха, които никой за нищо не търси. Докато на нивото на очите в градската среда се вихри шарения от секс шоп, аптека, магазин за детски дрешки и павилион за цигари и алкохол, отгоре по вертикала на зданието се спуска посивяла поредица от обемни букви в плакатен шрифт „НарМаг", „Валентина" или „Хранителни стоки".

С годините тези надписи изчезват един по един и безследно предават душите си на поредния прибързан стъклено-бетонен ремонт. Последният, който засякох това лято, беше в центъра на немалко село в пловдивско, където от соц надписа „Младежки дом Тракия" беше изпаднало Т-то, а отдолу, около импровизиран сет от щайги и стари автобусни седалки, в девет часа сутринта някогашни младежи усърдно пиеха... ракия.

Градските чешмички

Има ги в няколко вида, като най-разпространени са каменните, в сиво или леко розовеещо, с кръгло легенче и прост, къде скулптуриран, къде само излят крак. Като деца си играехме около тях, като се пръскахме с водата от металната топка, а бабките наоколо ни се караха. Сега повечето от тези чешмички са кошчета за боклук, а пък тези, които по някаква неустановена причина все още работят, са предимно поилки за гълъби и бездомни.

Хората пият минерална вода и не се доверяват на това, което необезпокоявано извира от градските чешми. Освен ако не е с доказано минерален произход, което веднага сменя статута им на депо за зареждане на вода в пластмасови бутилки и бидони.

Турските пекарни и сладкарници

Бяха много модерни в началото на 90-те. Дотогава хлябът беше два вида - бял и Добруджа, цял или половинка, така че „турски хляб" значеше просто мек и пресен. Майка ми разпознаваше турския хляб от всеки друг, благодарение на обратната му страна  - на малки, релефни пъпки. За няколко години печенето на хляб с турски пекарни се превърна в печеливш бизнес, което от своя страна доведе и още едно днес забравено, но тук-таме още съществуващо нещо - турската сладкарница.

По едно време бяха на всеки градски ъгъл с все тавите с баклави, кадаифи, тулумби и масленки. Блеснаха като луксозни места на изобилието в сивия град и събираха хора, жадни за нещо различно от държавната, мазна паста в бяло и розово. Започнаха да изчезват в началото на новия век, а днес останките от тях са се превърнали в мърляви павилиончета, където освен оси, мухи и бежанци от изтока, почти никой не влиза.

Интернет клубовете

Даже ми става свидно, когато открия някой оцелял. И се питам как ли се издържат собствениците им, при положение че почти всяко българско семейство вече има поне един домашен компютър. В простотата на едно такова обществено пространство има нещо много мило - четвъртити маси, на които отделени с плоскости един от друг, стоят момчета и момичета, и физически споделят самотата си, докато се отървават от нея виртуално.

Ателиета за ловене на бримки

В детството ми бяха на изчезване, така че и през ум не ми е минавало, че толкова десетилетия по-късно все още ще има действащи ловци на бримки. В София подобни ателиета вече трябва да са истинска градска забележителност - аз се сещам едва за две такива около Женския пазар. Последният път, когато минах покрай едното от тях, се изкуших да вляза. Посрещна ме „шефката" - трябва да е била на около 90 години, с очила като водолазна маска и пръсти, изкривени от артрит. Каза ми, че е разширила бизнеса си, защото само от едните бримки вече не можело да се изкара. Затова продава копчета, прави илици, шие ципове, кърпи и подгъва. Оплака се, че китайският пазар й е разбил дейността. Обаче цялата й кинкалерия е китайска.

Стъргалото за кал

От всички споменати паметници на миналото, този изглежда все още адекватен в градската ни среда. Не за друго, ами защото е съвсем реално да излезеш сутрин за работа и да стигнеш до столичния си офис с кал до колената. Панелните блокове от едно време задължително имаха стъргало за калта от обувките, защото се строяха в пусти околоградски полета. Впоследствие не се лишиха от смисъла си, защото и изградената инфраструктура не се лиши от калта си.

В този смисъл едно от нещата, които вече не могат да бъдат видени в града, а той определено има нужда от него, е някогашният плювалник. В България той трябва да е като публичните писоари в Холандия - национална забележителност. Така и така плюенето е част от културата ни - и в пряк, и в преносен смисъл - нека поне да има определено и достатъчно отвратително място, където то да се случва.