Да отидем във Враня! Има резиденция Враня, има къмпинг Враня, има стопанство Враня, има и ресторант Враня.
На няколко километра от центъра на София, близо до последните панелки на Дружба 2, на метри от река Искър и след автобусната спирка на Цариградско шосе, посока София, следва отбивка и табела.
Пътят води до контролен пункт и застаряваща охрана, но моят маршрут е вляво към двуетажни общежития, парк и ресторант с маси навън. Тук живеят столичани, които може да се чувстват и нещо повече, защото са "наследници" на царски придворни и бившо УБО (управление за безопасност и охрана).
Животът тук тече бавно. Пред старите кооперации се мяркат кокошки и влюбени куче и котка; в малки градинки растат домати, пипер и боб, а възрастна жена се припича на есенното слънце и след дълги увещания и комплименти се съгласява да я снимам. Деца играят пред портите на двореца, прескачат зад оградата и се крият из парка.
Земите на сегашната резиденция пазят спомени за римски велможи и пълководци, а първият собственик бил управителят на София по турско, Осман паша, който често се изтягал сред дебелите възглавки на тогавашния чифлик "Чардаклия". След Освобождението във владение стъпва богатият шоп хаджи Боне Петров.
На разходка и раздумка при него отсядали Иван Вазов, Пенчо Славейков, Алеко Константинов, Стоян Михайловски и други видни столичани. Освен наслажденията от природни красоти, хаджи Боне се увличал и по хазарта, затова губи имота и срещу 600 златни лева на печалба е придворният зъболекар д-р Никола Странски.
От него го купува цар Фердинанд, който прави от парка райска градина с алпинеуми, едроцветни орхидеи, оранжерии, а в мини зоологическата градина се разхождат два слона, елени, якове и фазани. От 1912 г. чифликът носи името "Врана", което идва от решението на Фердинанд, който бил запален орнитолог, да кръсти имението на първата птица, кацнала там, а това било ято врани. През този период е построен дворецът от арх. Никола Лазаров, а паркът е организиран от царския паркостроител, чеха Антон Краус.
След референдум през 1946 г., който слага край на монархията, последната нощ на царското семейство в България е в резиденция Враня. От тук потеглят към гара Казичене. Следва национализация и в двореца се настанява новата партокрация и тогавашният й лидер Вълко Червенков.
Сред мрамор от Карара се опознават и душат политически послушници, мятат фуражки по позлатена дъбова ламперия гости от чужбина, верни функционери търкат гръб в облицовка от карелска бреза, а Цола Драгойчева се пристрастява по уникалната черна орхидея, отглеждана в парка. В земите наоколо растат проверени зеленчуци за Първия, а УБО обучава яки охранители и бдителни верноподаници. И така до 1988 г.
Днес дворецът е терен за кинаджии, интериор и екстериор за музикални клипове на всичко, що може и не може да пее, а над всичко това стои фондация "Цар Борис III и Царица Йоанна" с изпълнителен директор д-р Ивайло Шалафов, който денонощно и "мъжествено" пази покоите като копой. Надеждата е някой ден всичко това да стане музей. Кога? Вервайте, никой не знае!
Паркът, без двореца, е общинско владение от 2001 г., дарение от Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария-Луиза, заграден и с охрана, достъпен през седмицата и, хм, странно недостъпен през почивни и празнични дни. Утехата е в ресторант "Враня" на порция шкембе чорба, наливна бира и за десерт хапка соцносталгия с паста Витоша.
Иначе животът тук тече бавно, поне привидно е така.
