Поколението, родено в 90-ата минута на соца, сега трябваше да изглежда доволно като от реклама на паста за зъби. Но тъй като играта с капитала на тая система имаше продължение, а и икономическата криза попари надеждите му в най-благодатната за професионален ентусиазъм възраст, България като че ли принуди младите да се чувстват нейни фиктивни граждани.
Колко талантливи, образовани или жадни за образование българи живеят с мисълта, че страната на възможностите е която и да е друга? Губим най-ценния си ресурс още със завършването на средното им образование. Въпреки, че у нас няма институция, която следи броя на българите, които учат зад граница, според статистика на Евростат българите само в университети в Европа са близо 23 хиляди, като са нараснали поне двойно за 8 години, а според други (неофициални) проучвания финансовата криза не влияе обратно върху тази тенденция.
България би трябвало, а не следи, и колко от дипломираните и квалифицирани навън млади хора се връщат или желаят да се върнат (добре че го правят ентусиазираните форумци от Тук-Там).
В същото време има предостатъчно примери, че геронтокрацията на трудовия пазар у нас не им предлага кой знае какви опции. Биографията им или не предизвиква кой знае какъв интерес, или повечето работодатели я ползват по-скоро за имидж, отколкото да взимат сериозно потенциала на притежателя й. Същото важи и за тези с престижно образование у нас (колкото и оксиморонно да звучи).
Неотдавна мой познат журналист (тв водещ) помоли за препоръка за млад човек за сформирането на новия си екип: "Не искам творци, а изпълнители!", беше условието, ако ще и да ставаше въпрос за човек, току-що завършил класическа филология и взел TOEFL с отлични резултати, на ръба да запише магистратура в чужбина, но със сърцатото желание да бъде полезен тук.
Инициативността и иновативността са аут от длъжностните характеристики дотолкова, че за тях дори могат да те уволнят. Едно момче например беше принудено много скоро да се върне в Германия, където се беше дипломирало - когато получи мениджърска позиция в родна компания, инициативността му бе визирана като натегачество. Вероятно уплашен, че инвеститорите в компанията ще предпочетат младежа с опит от корпоративните стажове в Европа, прекият му шеф го уволни. Сега работи в навън за повече пари - по-скоро принуден, отколкото да е дезертьор.
Има ги и обратните примери, разбира се. Дипломираният също в Германия Кристиан, създател на доброволческото сдружение Free Sofia Tour, е знаел, че ще работи тук, тъй като в образованието му инвестира базирана у нас немска компания с идеята, като завърши, той да се върне, за да стане неин представител. Мениджърите му гласуват доверие още преди да завърши гимназия.
В България въздухът не помръдва
За 22 години не успяхме да създадем благоприятна за младите трудова екосистема, каквато няма как да има без връзката между университета и бизнеса и без доверие към младите. Изключвайки ги - равнозначно на препъвайки иновациите - ще продължим да сме в плен на порочен кръг.
Тук успехът все още се гради на връзки и ако не си сред приближените на старшинството, няма как да се добереш до по-комфортната част от работните места. Кризата принуди фирмите да уволняват младите хора (или да не търсят много такива за по-отговорни и по-добре платени постове) и може би от криворазбрана лоялност да оставят хората с дългогодишен опит. Но този опит е толкова важен колкото и присъствието на младите като антикомформистко ветрило в работната среда.
Освен това всеотдайността на работното място обикновено е правопорпоционална на доверието, което си получил (поне в един що годе идеален професионален контекст).
Младият човек е склонен да рискува да изкаже друго мнение повече от по-опитния и по-зрял колега, заел циничната си позиция на изчакването на края на работния ден. Така в атмосфера, в която няма кой да ни запали с повече ентусиазъм, ще продължим да пускаме в праймтайма Митю Пищова вместо чешити от Техническия, които търсят финансиране на проекта си за безпилотен самолет... Повече ни радва карикатурата на настоящето, отколкото романтизмът на бъдещето.
Един глас по-малко за промяна
Младите хора в България са сред най-късно влизащите в пазара на труда в ЕС - по данни от проекта "Национална стратегия за младежта 2010-2020 г.", изготвен от Министерството на образованието м.г., а изследване на НСИ показа, че безработните младежи до 24 г. са над 70 хиляди.
След спада на емиграционните настроения в периода 2002-2006 г., през последните години има нов пик на желанието за бягство сред 20-29 годишните - всеки осми има такова намерение. Дори да не става въпрос само за образовани и квалифицирани хора, всеки принуден да ходи в чужбина български младеж, означава един глас по-малко за всякакви реформи.
Естествено, че стигналият до фундаментални нелепости преход, е провокирал аполитичност в новите поколения - делът на младите хора, които не се интересуват от политика, надхвърля 60%.
През последната година обаче срещнах достатъчно много хора на 20 и..., занимаващи се с разнообразни доброволчески инициативи - от почистване на т.нар. Канал в София до помощ на деца с увреждания или наркомани. Точно младите са активни по теми като екология и човешки права и създаването на мрежа от такива направо би беатифицирало ролята на гражданското общество. Особено ако медиите помогнем с показване на модели.
Докарали сме я дотам обаче, че все още гледаме на доброволчеството като на някакъв чудат алтруизъм, а не като на нормален пример. И ако не стимулираме тези хора с осигуряване на работни места, с които да задържим справедливия им дух наоколо, обричаме още едно поколение на пропадане в черна дупка.
Превъщане на рискa в сила
Бягството на младите не би било толкова лошо, ако ги убедим да се върнат с вдишания опит. И да им покажем, че тук е подходящо място да споделят идеите си спокойно и да вложат енергията си. Освен това те биха били привлечени не непременно от апетитното заплащане, колкото от някаква немеханична работа с преспектива за кариерен ръст; да им се доверим като на мислещи, а не само като на изпълняващи.
Беше време, когато губехме повече бачкатори, които емигрираха върху съмнителен ферибот, но сега може би легално губим добри и способни омерзени хора, заради все още неразмитата система на постсоц патронажа. И след толкова години на игнориране на този проблем, правителството би трябвало да започне да мисли за следващите на опашката на пазара на труда - нещо като превръщане на риска в сила.
Мнозинството млади хора у нас също така искат да развиват собствен бизнес, за което са нужни повече фонодве за рисков - и нерисков, капитал, форуми и въобще - включване на предприемачеството в образованието.
Затова, ако поне половината цели на стратегията за младежите - повишаване на тяхната квалификация и заетост, стимулиране предприемачеството, доброволчеството и участието им в избори - бъдат постигнати, вярвам, че страната ни може да влезе във форма. Защото, знаем, е грозно да имаш целулит.
